Дейвид Уингроув - Бялата планина

Тя се разсмя — кратък, смаян смях.

— Нищо чудно, че онези искат да си го върнат.

Туан Ти Фо се вцепени, лицето му застина.

— Кои „онези“?

Мари кимна — изведнъж отново беше станала сериозна.

— Ли Юан. Новият танг. Ким е работил за него.

После накратко обясни всичко.

Туан Ти Фо въздъхна.

— Разбирам… И ти си сигурна, така ли?

— Ами аз… — поколеба се, припомни си срещата с Кар; след това кимна. — Да. Но има нещо, което трябва да дам на момчето. Нещо, което ми казаха, че означава нещо за него.

Извади медальона от джоба си, приклекна и го подаде на момчето.

Известно време то сякаш не забелязваше блестящия сребърен кръг в дланта й. После очите му се изпълниха с все по-нарастващо удивление, протегна ръка и докосна висящата верижка.

Тя постави медальона в дланта му и се дръпна назад, като продължаваше да го наблюдава.

Момчето извика — неистов вик, от който на човек му се преобръщаше стомахът, изпълни стаята. След това притисна медальона към бузата си с треперещи пръсти. Лицето му беше станало мъртвешки бледо.

— Тай Чо… — изстена с пресипнал, треперещ глас. — Тай Чо… убили са Тай Чо!

Статуята стоеше в средата на Залата на небесните съдби в космодрума в Нант — огромните бронзови фигури се издигаха високо над пътниците от луксозната класа, които пъплеха като мравки край основите й. Високи три човешки боя и с великолепни детайли, огромните човешки фигури приличаха на гиганти от някакъв златен век, уловени от тройното око на камерата и отлети в бронз.

„Кан Иин се покланя на Пао Чан след битката край Казатин“ — гласеше надписът. Огромните букви бяха врязани дълбоко в дебелата две чи основа, а преводът на мандарин беше изписан отдолу с по-дребни йероглифи, сякаш за да подчертае, че посланието е отправено към претърпелите поражение в тази велика битка — хун мао .

Майкъл Левър спря и заоглежда статуята. Казатин беше мястото, където се бе провалила великата мечта на Рим, на великите императори на Та Цин . Поражението на Кан Иин — Домециан, както беше известен сред собствения си народ — бе отворило пътя на хан към Европа. Останалото беше история.

— Какво ще кажеш? — попита в ухото му Кустоу. — На мене повече ми прилича на перчене.

Също като Левър, Брин Кустоу наближаваше трийсетте — висок, ниско подстриган рус мъж. Беше облечен в същите ненабиващи се на очи дрехи като него — виненочервено пау — които ги караха да приличат по-скоро на чиновници, отколкото на наследници на големи Компании. В лицето двамата много се различаваха — лицето на Кустоу беше безизразно, на Левър — лукаво — но сходните дрехи и аскетичните им подстрижки ги правеха да изглеждат като братя или като членове на някакъв странен култ. Така изглеждаше и третият от тях, Стивънс, който беше застанал встрани, загледан в заемащия цялата стена прозорец, през който се откриваше гледка към огромната кръгла площадка за приземяване на космодрума.

Тук те бяха чужди. Американци. Младежи, дошли по делата на бащите си. Или поне така пишеше в документите. Но имаше и други причини да посетят Град Европа. Точно сега нещата ставаха тук. Тук беше пулсиращото сърце на всичко, което ставаше. И те бяха дошли да усетят този пулс. Да открият дали биха могли да научат нещо, докато се оглеждат тук.

Левър се обърна и се усмихна на най-добрия си приятел.

— Разправят, че Кан Иин бил свестен човек, Брин. Силен, ала справедлив. По негово време земите на Та Цин били управлявани честно и справедливо. Ако властта беше минала в ръцете на синовете му, казват, че щяло да има златен век.

Кустоу кимна.

— Свестен човек — да, но после пристигнал великият Пан Чао.

Двамата мъже се засмяха тихичко и отново погледнаха към статуята.

Кан Иин беше коленичил пред Пан Чао, превил гръб, притиснал чело към голата земя. Не беше въоръжен, докато Пан Чао се възправяше над него разкрачен, триумфално издигнал големия си меч, затъкнал в пояса си два кинжала. Зад Кан Иин бяха застанали четиримата му генерали — без оръжие и почетни знаци, с изранени лица и проскубани бради от битката. В осанката им личеше достойнство, но и поражение. Армиите им бяха избити на бойното поле от превъзхождащите ги сили на хан . Изглеждаха уморени, а големият празен ковчег, който носеха, сякаш беше твърде тежък за намалелите им сили.

И нямаше да стане по-лек. Защото, както продължаваше историята, Пан Чао обезглавил Кан Иин на място и изпратил тялото му обратно в Рим, където то лежало открито на градския площад и се разлагало бавно в очакване младият император, Хо Ти, да пристигне триумфално в града след три години.