Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Значи това е нещо много важно?

Кар присви очи.

— Искаш да ти се плати за помощта?

— Казала ли съм нещо такова?

Резкостта в гласа й го накара леко да се намръщи. После той наведе глава.

— Съжалявам. Просто…

— Няма нищо, майор Кар. Разбирам. Сигурно ви се налага да си имате работа с доста гадни типове.

Той й се усмихна.

— Да… Но нека ти отговоря: имам лично нареждане от танга да намеря момчето. Ако искам, мога да направя всичко тук на парчета, за да го намеря. Но аз не действам така. Освен това го искам невредим. Кой знае какви може да ги свърши, ако се почувства заплашен.

— Разбирам… — тя сведе поглед. Изведнъж съвсем беше притихнала.

— Виж — каза той. — Защо не опростим всичко това? Защо не действаш като посредник? Може би е най-добре нито аз, нито някой друг от нас да си има работа с момчето. Може би за него ще е по-лесно да се довери на тебе.

Тя го погледна с благодарност.

Кар се усмихна.

— Значи знаеш къде е.

Тя затаи дъх; някакво странно трепване на лицето й издаде, че той бе успял да я подведе. След това тя кимна.

— Да. Или поне така си мисля.

Задържа поглед върху него. На лицето й все още беше изписано колебание. После се засмя тихичко.

— Значи говорите сериозно? И ще ме оставите аз да се оправя с това?

Той кимна.

— Дадох ти честна дума, нали? Но вземи и това — подаде й огърлица. — Когато си готова, просто натисни копчето на врата си. Ще те проследим и ще дойдем.

Колебанието отново се изписа на лицето й.

Той й се усмихна насърчително.

— Довери ми се, Мари Енге. Нищо няма да предприемем, докато не ни повикаш. Дори няма да пратя някой по следите ти, щом напуснеш тази стая. Но разчитам на тебе, така че не ме разочаровай. Много неща зависят от това.

— Добре — тя стана и надяна огърлицата на врата си. — Ами ако се уплаши? Ако не иска да се връща?

Кар кимна и пак бръкна в джоба си.

— Дай му това. Той ще разбере.

Беше медальон. Красив сребърен медальон. А вътре, под малкото сребърно капаче, имаше изображение на жена. Красива тъмнокоса жена. Тя затвори медальона, вдигна го и го заоглежда, докато той се въртеше и проблясваше на светлината.

Пусна медальона в джоба на престилката си и се обърна, за да си върви, ала той я повика.

— Между другото — каза, — ти как си с уей чи ?

Тя се обърна на вратата и му се усмихна.

— Как ли? Е, може някой път да изиграем някоя игра и сам да разберете — така става ли, майор Кар?

Кар се усмихна.

— Би ми било приятно, Мари Енге. Би ми било много приятно.

Когато вратата се отвори, там стоеше тя. Точно минаваше два часа през нощта и коридорите бяха празни. Туан Ти Фо пристъпи крачка напред и щом я забеляза там, в сенките, спря.

— Мари…

— Знам — побърза да го прекъсне тя. Беше забелязала как е облечен, как е метнал рогозката на гръб. Момчето надничаше зад гърба му, ококорило очи, и се чудеше какво ли става.

Той си пое дъх.

— Значи ще разбереш защо трябва да се махаме. Тук момчето е в голяма опасност.

Тя кимна.

— И аз го знам. Опитват се да го убият. Избили са приятелите му.

Той присви очи.

— Откъде знаеш всичко това, Мари?

— Ами знам го — отговори тя и се приближи. — Моля те, Туан Ти Фо. Трябва да поговоря с тебе — щом видя, че той се колебае, протегна ръка и го докосна по лакътя. — Моля те, майстор Туан. За доброто на момчето.

Влязоха в стаята. Момчето се беше дръпнало навътре. Клечеше до задната стена и стрелкаше с очи ту Туан Ти Фо, ту новодошлата. Цялото се беше напрегнало.

— Всичко е наред, Ким — Туан Ти Фо се приближи и коленичи до него. — Тя е приятелка — и леко се извърна към Мари. — Това е Ким. Ким, запознай се с Мари.

Тя се приближи, спря и заклати глава.

— Ти си момчето, ясно — но нещо не ми се връзва — премести поглед върху Туан Ти Фо. — Казаха ми, че бил учен, гений, но… — отново се обърна. — Ами че той е едно най-обикновено момченце. Уплашено момченце.

При тези й думи Туан Ти Фо се опули. После пак се разсмя.

— Че е момченце, момченце е, но „най-обикновено“ със сигурност не е. Знаеш ли какво, Мари? Ами че той ме би. А играеше за трети път в живота си.

— Не те разбирам, майстор Туан. Как така те е бил? На какво?

— На играта. На уей чи . Природен талант.

Тя се втренчи в Туан Ти Фо, след това пак погледна към момчето — в погледа й пролича ново уважение.

— Бил те е? — гласът й се сниши до шепот. — Богове…

— Да… — изкикоти се Туан Ти Фо. — И с повече от пет камъка, няма шега! Не само че ме би, ами направо ме унижи! — погледна към Ким и леко му се поклони. — Което значи, че нашият приятел тук неофициално е Първата ръка на цяло Чун Куо, нали така?