Дейвид Уингроув - Бялата планина

Всичко това се случило преди цели две хиляди години. Ала хан продължаваха да се бият в гърдите. Продължаваха да издигат статуи в чест на онзи миг, когато бяха унизили хун мао .

Левър се обърна.

— Карл! Брин! Хайде! Трябва да се срещнем с Еберт само след час, не го забравяйте!

Стивънс се обърна усмихнат и притича към него.

— Току-що видях как излетя един голям междупланетен кораб. Невероятни са! Когато включи двигателите и се издигна, усещах как подът под мене трепери!

Кустоу се разсмя.

— Значи това било… А пък аз си мислех, че е от чоу мейн , дето го ядохме по време на полета.

Стивънс им се усмихна и ги прегърна през раменете. Той беше най-големият от тримата, завършил инженерство. Баща му притежаваше компания за космически изследвания и разработки. Страстта му към всичко, свързано по някакъв начин с космоса и космическите полети, граничеше с мания и той се беше ужасил, когато Седмината бяха взривили в небето „Нова надежда“ . Нещо бе умряло в него онзи ден и в същото време нещо се беше родило. Родила се бе решителност да си върне онова, което му бяха отнели. Да промени Едикта и да полети отново там, в космоса, каквото и да му струва това.

— Един ден ще ги строим, помнете ми думата — каза тихо той. — Но по-големи и по-бързи.

Кустоу се намръщи.

— По-бързи ли? — той поклати глава. — Е, щом казваш, Карл… Но съм чувал, че един такъв кораб може да стигне до Марс за четирийсет дни.

Стивънс кимна.

— Тиенцин го вземат за трийсет. Даже двайсет и шест при перихелий. Но да, Брин. Дай ми десет години и ще ти направя кораб, който ще го взема за двайсет дни.

— И ще убие всички пътници! Да, разбрах. Достатъчно е гадно да прекосиш Атлантика с такова нещо, но я си представете какво ускорение ще ти се стовари отгоре, ако…

— Моля ви… — намеси се Левър, щом усети накъде вървят нещата. — Ханс ще ни чака. Така че давайте по-живо.

Минаха през главната трансферна бариера на Града, без да обръщат внимание на дългата опашка от пътници пред портала. Отидоха направо при дежурния офицер — нисък, широкоплещест човек с пригладена черна коса.

— Простете, капитане — обърна се Левър към него, — но не бихте ли могли да ни помогнете? — извади документите си от джоба и ги бутна в ръката на офицера. — Имаме среща с майор Еберт в единайсет и…

Офицерът дори не погледна картата.

— Разбира се, ши Левър. Бихте ли били така любезни да ме последвате — вие и двамата ви спътници? Горе ви чака транспортьор. Багажът ви ще бъде натоварен на него.

Левър кимна леко — беше доволен. Значи Еберт бе инструктирал хората си както трябва.

— Ами другите двама?

Офицерът се усмихна притеснено. Значи информацията му не беше стопроцентова.

— Те… те ще се присъединят към вас възможно най-бързо.

— Добре — усмихна се Левър. Не, дори и Еберт не знаеше, че води със себе си двама експерти. Нито пък искаше Еберт да го знае. В бизнеса — дори и в този бизнес — винаги трябваше да подвеждаш противника; дори и когато противникът ти е приятел. Да го караш да се чувства несигурен, неинформиран. Така човек си запазваше предимството.

— Водете тогава — каза той. — Нека не караме домакина да чака.

Стивънс го забеляза пръв. Наведе се и докосна рамото на Левър.

— Майкъл… нещо не е наред.

— Какво искаш да кажеш? Стивънс се наведе по-близо до него.

— Погледни навън, през прозореца. Долу има планини. А слънцето… то е отляво. Летим на юг. Бих предположил, че сега сме над Швейцарските Алпи.

Левър се надигна, втренчи се навън, после се обърна и се загледа в пътеката между седалките.

— Капитане? Бихте ли дошли тук за момент?

Офицерът от силите за сигурност прекъсна разговора с адютанта си, приближи се и учтиво се поклони.

— Какво има, ши Левър?

Левър посочи планините.

— Къде се намираме?

Капитанът се усмихна.

— Забелязали сте. Съжалявам, чун цу , но не можех да ви го кажа по-рано. Така ми е заповядано, нали разбирате. Ала ши Стивънс е прав. Летим на юг. А това долу е Швейцарската пустош. — Той бръкна в туниката си, измъкна сгъната ръкописна бележка и я подаде на Левър. — Ето това ще ви обясни всичко.

Левър разгъна бележката и бързо я прочете. Беше от Еберт.

Левър се усмихна и пръстите му опипаха восъчния печат в долния край на листа. След което вдигна поглед.

— Ами вие, капитане? Каква е вашата роля в това?

Офицерът се усмихна и започна да разкопчава туниката си. Съблече я, хвърли я настрани и седна срещу тримата американци.