Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Разбирам — обади се Левър. — Но това не значи задължително, че един мъж е страхливец.

Де Вор се изсмя.

— Ако бяхте женен, щяхте да го разберете по-добре, Майкъл. Съпругата на един мъж, детето му — те за него значат повече от всичко на света. Той би убивал заради тях. Дори и относително пасивен мъж. Но Ли Юан си трае, не прави нищо. Това без съмнение е пъзльовщина, нали?

— Или вид мъдрост? — Левър отново погледна към екрана; младият танг слизаше надолу в мрака. — Простете, ши Де Вор, но според мене вашият приятел е прав. Не бива да подценяваме Ли Юан.

— Така ли? — сви рамене Де Вор.

— Въпреки това — усмихна се Левър, — съм съгласен с вас. Седмината никога не са били по-слаби, отколкото сега. И средната им възраст никога не е била по-ниска. Ами че ние сме дъртаци в сравнение с повечето от тях!

Разнесе се смях.

Де Вор огледа тримата американци — беше доволен от начина, по който Левър несъзнателно преповтаря мислите му. Време беше.

Вдигна ръка. По предварителен сигнал екранът потъмня и отгоре засия светлинен лъч, който освети масата и картата в далечния край на стаята.

— Чун цу… — Де Вор се изправи на крака и протегна ръка към масата. — Видяхте как стоят нещата със Седмината. Как стоят те сега. Е, нека да поговорим как биха могли да стоят в бъдеще.

Левър се изправи, впери поглед в Де Вор, сякаш за да го претегли, после се усмихна и кимна.

— Добре, ши Де Вор. Водете. Целите сме в слух.

Щом отново влязоха вътре, Ли Юан дръпна встрани Ван Со-леян.

— Братовчеде Ван — рече тихо, — мога ли да поговоря с тебе насаме? Имам новини.

Ван Со-леян впери в него леко враждебен поглед.

— Новини ли, братовчеде?

Ли Юан се извърна леко настрани и посочи една съседна врата. Ван се поколеба, след това кимна и се упъти нататък. Щом влязоха, Ли Юан затвори вратата и се обърна към другия танг.

— Корабите ти със зърно… — започна, вперил поглед в лицето на Ван Со-леян.

— Да? — лицето на Ван изразяваше леко любопитство.

— Боя се, че корабите ти са на дъното на океана, братовчеде. От един час насам. Май някой ги е взривил.

Гневът и изненадата, изписали се на лицето на Ван, бяха почти комични. Той поклати глава, сякаш изгубил ума и дума, после неочаквано протегна ръка и се вкопчи в лакътя на Ли Юан.

— Сигурен ли си, Ли Юан?

Ли Юан кимна, загледан в пухкавата, украсена с пръстени длан върху грубото платно на ръкава му.

— Вярно е. Твоят канцлер, Хун Миен-ло, го потвърди.

Ван Со-леян отпусна ръка. Извърна глава, след това погледна Ли Юан със странна болка в очите.

— Толкова съжалявам, Ли Юан. Страшно съжалявам. Житото беше моят дар за баща ти. Последният ми дар — той покрусено поклати глава. — О, аз мога да отделя още зърно — и наистина ще го получиш, братовчеде — но не става въпрос за това, нали? Някой е унищожил моя дар! Моят дар за баща ти!

Ли Юан зяпна, леко изненадан. Не беше очаквал Ван да се разстрои толкова, да бъде толкова явно възмутен. Нито пък беше очаквал изобщо Ван да му предложи нова доставка. Не, той си бе мислил, че всичко това е някаква хитра уловка, някакъв начин да се измъкне от устното си обещание. Намръщи се, след което объркано поклати глава.

— Предложението ти е много щедро, братовчеде, но ти по никакъв начин не си виновен за станалото. И наистина, разбрах, че Пин Тяо са поели отговорността за случилото се.

— Пин Тяо! — в очите на танга отново проблесна гняв, който изненада Ли Юан. — Тогава Пин Тяо ще си платят за обидата!

— Братовчеде… — тихо се обади Ли Юан и направи крачка към него. — С въпроса е приключено, уверявам те. Тази обида няма да бъде оставена току-така.

Ван кимна отсечено.

— Благодаря ти, братовчеде. Аз…

На вратата силно се почука. Ли Юан се извърна, после отново погледна към Ван.

— Искаш да кажеш…

Лека усмивка трепна на лицето на Ван Со-леян.

— Нищо, братовчеде. Но пак ти благодаря, че ми каза. Ще инструктирам моя канцлер веднага да изпрати нова доставка.

Ли Юан наведе глава.

— Безкрайно съм ти благодарен.

Ван се усмихна и му върна поклона; поклони се точно толкова, колкото и Ли Юан, като тактично призна равенството им; след това го заобиколи и отвори вратата.

Отвън беше застанал Ханс Еберт в пълна официална униформа, а на три крачки зад него стоеше ординарецът му. Щом видя Ван Со-леян, той се поклони ниско.

— Простете, чие хсия . Не разбрах, че…

Ван Со-леян се усмихна напрегнато.

— Всичко е наред, майор Еберт. Можете да влезете. Ние с вашия господар приключихме.