Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Ами ако по нивата тръгнат слухове, че тангът е загубил нещо важно и би разчистил цяла палуба, за да го намери? Такъв слух със сигурност би си струвал, а? Не би ли стигнал до нечии уши, до които според нас е по-добре да не стига?

Чен отвори уста, после я затвори.

— Дори и да е така, все има нещо, което можем да направим?

Кар поклати глава.

— Следата е изстинала. Ако вземем сляпо да се лутаме насам-натам, това до нищо няма да доведе. Момчето е тук някъде. Знам, че е тук. Сега единственият начин е да чакаме. Да си клатим краката и да се вслушваме в лекия шепот по околните маси.

Чен се наведе напред — готвеше се да каже нещо, но премълча. Една сервитьорка — този път жена — се приближаваше към тяхната маса. Висока, руса хун мао . Погледна я, когато тя остави подноса на масата помежду им, след това се намръщи, щом забеляза как я беше зяпнал Кар.

— Вашият хсян пиен — тя се отдръпна леко назад с наведена глава. — Да ви налея ли, чун цу ?

Кар се усмихна.

— Би ни било извънредно приятно.

Чайникът беше квадратен, с плетена дръжка от ракита; покрит с бял лак керамичен чайник със син кръгов орнамент, изрисуван от всички страни — стилизираният йероглиф за „дълъг живот“. До него имаше чун , купа за сервиране с капак, и две обикновени купички за ча . Жената пристъпи напред и наля в купичките току-що запарения ча , после сипа останалото в чун и го покри с капака.

Беше едра жена, ала движенията й бяха точни, почти деликатни. Докосваше купичките, сякаш бяха живи, а самият ча се изливаше изящно, почти музикално в купичките, без нито капка да се отдели или да се разлее навън.

Докато гледаше Кар, Чен забеляза някакво раздвижване по лицето на Кар; забеляза одобрителния поглед, който й хвърли.

— Благодаря — Кар се усмихна на жената. — Много е хубаво да ти сервира някой, толкова загрижен за изкуството.

Тя го погледна за първи път, след което сведе очи.

— Стараем се, колкото можем, чун цу .

— И тези купички… — продължи Кар, сякаш не му се искаше тя да си тръгне. — Рядко съм виждал такава елегантност, такава грациозна линия, такива изчистени цветове.

Тя се усмихна за първи път.

— Хубави са, нали? Често съм обяснявала колко е приятно да се сервира ча в такива купички. Те имат… ю я , нали?

Кар тихо се разсмя — личеше, че това определено му беше доставило удоволствие.

— Дълбока елегантност. Да… — той се облегна назад и я огледа по-внимателно. — Разбирате от това, фу джен …!

Тя отново сведе очи и бузите и вратът й леко поруменяха.

— Имах добър учител. Освен това… хсяо чие Енге, не фу джен . Не съм омъжена, нали разбирате?

Усмивката на Кар помръкна.

— О… простете — той се приведе леко напред. — Както и да е, благодаря ви пак, хсяо чие Енге. Както казах, много е приятно да ти сервира някой, който разбира така добре великото изкуство на ча шу .

Тя се поклони за последен път и се обърна. После, сякаш беше променила решението си, тя се обърна и се наведе към Кар.

— И ако не ви се струва, че много прибързвам, чун цу , можете да ме наричате Мари. По тези нива ме знаят така. Питайте за Мари. Всеки ще се сети.

Чен я проследи с поглед, докато си отиваше, след това се извърна и погледна към Кар. Едрият продължаваше да я гледа — зяпаше как тя изпълнява следващата поръчка.

— Ти май я харесваш, а, Грегор?

Кар го погледна почти неразбиращо, после се изсмя.

— Мисля, че си намерихме връзката, Чен. Какво ми каза тя? Всички ме познават. Значи и тя познава всички, нали така? — той вдигна вежди.

Чен се усмихваше.

— Не ми отговори на въпроса, Грегор. Харесваш я, нали?

Кар задържа погледа си върху него още малко, след което сви рамене и се извърна. Точно в този миг зад тях, до един тезгях за ча , настъпи някакво раздвижване.

Чен се обърна нататък. Там се бяха появили трима мъже хан , облечени в черна коприна, препасани с кървавочервени ленти през челата. Погледнаха Кар многозначително, после извърнаха глави.

— От Триадите — прошепна Чен. — Но какво правят толкова високо горе?

Кар поклати глава.

— Нещата се променят, Чен. През последните години те изграждаха мрежата си все по-нагоре и по-нагоре. Вълненията бяха тяхна работа.

— И така да е… — Чен поклати ядосано глава.

Кар протегна ръка и го стисна предупредително за лакътя.

— Спомни си защо сме тук. Не можем да си позволим да се забъркваме.

Единият от мъжете се разкрещя към онези зад тезгяха — поток от заплахи и псувни на куо ю — мандарин — а двамата се оглеждаха заплашително. Това си беше класически номер на Триадите — опит да изкарат от равновесие собствениците на „Драконовият облак“, преди онези да успеят да отреагират адекватно.