Дейвид Уингроув - Бялата планина

Ослуша се напрегнато, после бързо се обърна и се претърколи настрани — точно когато машината избухна в бърз откос. Стената до него се пръсна, щом тежките гилзи улучиха целта. Изпсува и отвърна с огън — първите няколко откоса бяха бесни, следващите — смъртоносно точни. Машината изцвърча и избухна — навсякъде се разхвърчаха горещи парчета. Едно се заби до него, друго пропука стъклото на шлема му.

Нямаше време за губене. Машината беше същата като онази, която бяха използвали при нападението над Толонен, но по-смъртоносна. С дистанционно управление. Което означаваше, че го бяха видели. Бяха видели колко е добър. Губеше предимство.

Докато тичаше, обмисли положението. Те знаеха, че идва. Знаеха какво представлява, колко е бърз, колко е сръчен. Той беше един, те — двама. Да, бяха по-стари, но и по-опитни. Майор от силите за сигурност и убиец от специалните служби, вече на шейсет и осем години, ала все още активен и във форма — беше сигурен в това. Ако фактите бяха само тези, май имаше твърде малък шанс за успех. Но имаше и един последен фактор: нещо, което те не знаеха. Нещо, което Де Вор не би могъл да знае, защото никога не се беше появявало в служебното досие на Кар. Като юноша — преди да стане борец — той беше атлет; може би най-добрият атлет, който някога се е раждал в Мрежата. А сега беше още по-добър. На двайсет и девет години беше в по-добра форма и по-бърз от всякога.

Щом стигна до края на коридора, Кар забави ход. Този път не пресичаше финала, но въпреки това времето му беше близо девет секунди. Не биха се сетили, че…

Стреля, остави се на инерцията да го прекара през вратата, претърколи се, скочи и се обърна — и видя Черкаски, който висеше от тавана над вратата в „люлката на убиеца“. Точно се обръщаше, но не беше достатъчно бърз. Кар стреля и скъса въжетата. Черкаски тупна на пода. През цялото време погледът на Кар се стрелкаше насам-натам — търсеше Де Вор. Прескочи отломките и се наведе над сгърчения убиец.

— Къде е? Кажи ми къде е!

Старецът се разсмя, после се закашля и изплю кръв. Кар го простреля във врата. Де Вор си беше отишъл. Бе предал и последния си приятел. Но не би могъл да стигне твърде далече. Черкаски не беше задействал машината. Значи…

Бързо и внимателно огледа целия апартамент. Дистанционното не се виждаше никакво, значи Де Вор го държеше другаде. Някъде наблизо. Но къде?

Подаде шлема си в коридора, а секунда по-късно надникна иззад ъгъла. Нищо. В съседния апартамент някой изпищя пронизително, но Кар не обърна внимание на писъка и отново излезе в коридора. Нагоре нямаше накъде да се излезе. Покривът беше запечатан. Беше го проверил по-рано. Не. Единственият път за бягство беше надолу.

Погледна таймера си. Откакто беше навлязъл в коридора, бяха изминали само три минути и четирийсет и осем секунди. Дали не беше достатъчно за Де Вор, за да стигне до асансьора? Може би. Но Кар имаше предчувствие, че е направил друго. Де Вор би искал да е сигурен, че е в безопасност — което означаваше, че ще се върне и ще нападне преследвача си.

Тръгна бавно по коридора, прилепен към стената, притиснал здраво към гърдите си най-голямата си пушка — старинен „Уестингхауз-Хоуицър“. Нямаше да поема никакви рискове с това копеле.

Смяташе да продължи нататък, ала спря — беше забелязал тишината. Писъците бяха секнали съвсем рязко. Забеляза го чак след секунда-две, но после изведнъж му просветна. Обърна се и приклекна на пети, сякаш се готвеше за скок. Беше две врати по-нататък по коридора. Върна се бавно. Пръстът му трепереше на спусъка. Заобиколи вратата и застана от другата й страна, с гръб към апартамента на Черкаски.

Сега имаше две възможности: да изчака и да влезе. Какво ли би очаквал от него Де Вор? Дали чакаше Кар да влезе или се готвеше да излезе? Известно време остана на място, напрегнат; размишляваше. После се усмихна. Имаше и трета възможност: да прогори стената и да види какво има вътре. Хареса му. Това означаваше, че няма да му се наложи да минава през врата.

Легна и нагласи голямата картечница пред себе си. Махна стандартните експлозиви и постави заряд, който разбиваше леда. После натисна спусъка и изстреля серия патрони право нагоре в стената, след това — и горе покрай тавана. Стената трепна като жива, после започна да се бели под дупките от изстрелите. От другата страна не се чу никакъв звук — само тишина и кълба дим.

Зачака. Докато ледът се свличаше и разкриваше осеяната с отломки стая, пръстът му сновеше напред-назад по спусъка. Кар обходи с поглед всичко, дори най-малката подробност. Млада жена лежеше мъртва на кушетката. Бледите й крайници висяха немощно, главата й беше изкривена под странен ъгъл — вероятно беше удушена с гарота. Де Вор не се виждаше никакъв, но беше минал оттам. Жената е била жива само преди минута.