Дейвид Уингроув - Бялата планина

Отиде във всекидневната и се върна след малко с две чаши бренди.

— Заповядайте — подаде едната на маршала. — Това ще ви помогне.

Толонен взе чашата, втренчи се в нея, после я пресуши на един дъх. Безизразно погледна към младежа.

— Много ми беше трудно да кажа на Ли Юан — широкото му чело се набърчи. — Чувствах, че съм го провалил. Че съм го предал. Ужасно беше. По-лошо от смъртта на Хан Чин. Много по-лошо.

— Не сте виновен вие…

Толонен срещна погледа му за миг, после извърна очи и поклати глава.

— Ако не съм виновен аз, то кой? Аз знаех и не предприех нищо. А това… — устата му се изкриви, юмруците му се свиха. Дълбоко си пое дъх и отново вдигна очи. — Това е резултатът.

Младият понечи да отговори на маршала, да му каже нещо, с което да облекчи болката на стареца, и точно тогава сигнал от три тона отекна в главата му. Имаше новини. Присви очи и се заслуша, след това се усмихна. Усмихна се чак до ушите.

— Какво има? — Толонен се изправи на крака.

— Обажда се Вилянен от Якобстад. Нареди ми да ви съобщя, че Джелка е при тях. Жива и здрава.

Джелка беше застанала в края на стария каменен вълнолом и го чакаше. Вълните се разбиваха в скалите отсреща. Над нея оловносивото небе беше изпълнено с огромни купчини от буреносни облаци, черни и заплашителни.

Зимата беше притиснала острова. Сняг покриваше всичко. Тя стоеше там, над тъмнозелените надигащи се вълни, увита в кожи, които я пазеха от студа. Само лицето й беше оголено за хапещия студ. Лодката, малка и далечна, ту се издигаше, ту се спускаше по вълните и се бореше със стихията. Зад нея се простираше приличният на скала бял Град — разстоянието го караше да изглежда по-малък; най-горните му нива бяха обвити от ниски облаци.

Едва когато лодката се приближи, тя чу шума от мотора — тънка постоянна нишка сред вихрения хаос на вятъра и вълните. Щом лодката навлезе в залива, шумът от мотора се промени, понижи се с една октава, а лодката забави ход и зави към вълнолома. Съзря го на палубата — гледаше към нея — и му помаха.

Прегърнаха се на мостика над водата — старецът я притисна към себе си с всичка сила, сякаш никога вече нямаше да я пусне. Отметна качулката й, целуна я по косата, по челото, по устните; парещите му сълзи се стичаха по замръзналото й лице и изстиваха по миглите и бузите й.

— Джелка… Джелка… Толкова се тревожех!

Тя затвори очи и се притисна към него. Бе започнал да вали сняг, но той беше топъл, близък, успокояващ. Познатият му мирис успокояваше измъчения й ум. Остави го да я поведе към къщата.

Той донесе съчки, после запали огъня и го изчака да се разгори. Тя седеше и го гледаше на слабата светлина от прозореца, стиснала в длан висящия на врата й медальон — малкият дракон куей сякаш изгаряше дланта й.

Все още на колене, той се извърна леко към нея — лицето му беше подвижна маска от черно и оранжево, сивата му коса блестеше на трепкащата светлина.

— Как стигна дотук? — попита я тихо. — Моите войници те търсиха навсякъде.

Тя се усмихна, ала не му отговори. Отчаянието черпи от свои собствени ресурси, а тя отчаяно се стремеше да стигне дотук. Освен това не беше сигурна как точно го е направила. Сякаш беше станало насън. Знаеше. Знаеше, че бурята може да бушува навсякъде, ала тук беше на сигурно място — в центъра й. И тя се бе втурнала към центъра. Тук, където беше топло и безопасно.

Той задържа поглед върху нея — влажните му очи бяха изпълнени с трепкащата светлина на огъня. Изправи се. Беше стар. Стар и уморен до смърт. Тя се приближи, прегърна го, допря буза до врата му, обви кръста му с ръка. За миг той се притисна към нея — без да мисли, без да помръдва; след това леко се отдръпна назад и се загледа в очите й.

— Но защо тук? Защо дойде тук?

В ума й беше останал споменът за сол, кожа и машинно масло, силният мирис на бор; споменът за кръг от изгорели, почернели дървета в гората; за една древна каменна кула над кипящото море. Всички тези неща я бяха извикали тук като призраци.

Тя се усмихна.

— Нямаше къде другаде да отида.

Той кимна и въздъхна дълбоко.

— Е… всичко вече свърши.

— Свърши?

Той обхвана с длани лицето й — там, където костта на долната челюст се спускаше зад ухото, палецът му погали меката й буза. Неговото лице остана сковано и неподвижно, брадичката му — странно щръкнала.

— Сгреших, Джелка. За много неща сгреших, но най-вече за това, че исках да те принудя да направиш нещо, което ти не желаеше.