Дейвид Уингроув - Бялата планина

По плочките на пода затрополиха стъпки, после някой почука по дебелата дъбова врата. Ханс влезе, следван от двама млади лейтенанти. Прекоси стаята и спря само на лакът от баща си. Двамата офицери застанаха в свободна стойка до вратата.

— Е, татко? — в тона на младежа се прокрадна нетърпение, граничещо с наглост.

Клаус Еберт присви очи и отмести поглед към двамата лейтенанти.

— Това засяга само семейството — съобщи им той. — Моля ви, оставете ни.

За миг на лицата им се изписа колебание. Спогледаха се, ала не помръднаха. Еберт задържа поглед върху тях, после погледна към сина си — искаше обяснение.

— Те са на мое пряко подчинение, татко. Не могат да ме оставят. Нито за миг — гласът му беше снизходителен, сякаш обясняваше нещо на някой по-низшестоящ.

Еберт погледна сина си и забеляза неща, които никога досега не беше забелязвал: арогантната му осанка, киселото изражение на леко начупените му устни, липсата на истинска дълбочина в ясните му сини очи. Сякаш те гледаше, но не те виждаше. Виждаше само повърхности: само себе си, отразен в другите.

Усети как нещо вътре в него се втвърдява. Това беше неговият син. Това… същество . Изпусна дълга въздишка — гърдите го стягаха; след това пристъпи напред и кресна на двамата офицери:

— Вън , дяволите да ви вземат! Веднага! Преди да съм ви изхвърлил!

Този път не последва никакво колебание. Подскочиха като опърлени, врътнаха се и се изнесоха от стаята. Клаус се втренчи в хлопналата се зад тях врата, после се обърна към сина си.

— Нямаше нужда…

— Имаше и още как! — кресна той и забеляза как синът му трепна. — Викам те, а ти ми се извиняваш. А след това имаш нахалството да домъкнеш тук и твоите перчовци!

— Те са офицери… — прекъсна го Ханс, но старецът го отряза с рязък жест.

— Твоите… приятелчета — обърна се и погледна сина си в очите. Вече не прикриваше гнева си. — Да ги доведеш тук, Ханс! — процеди през зъби и посочи пода. — Тук, където влизаме само ние — пое си дъх, за да се успокои, после се върна до бюрото. Обърна се и погледна сина си.

Ханс беше извърнал глава и едва прикриваше раздразнението си.

— Е? Какво има , татко?

Произнесе го рязко, навъсено. Ханс хвърли поглед към баща си, след това отново изпъна рамене — цялото му поведение излъчваше вкиснатост, наглост, сякаш отговаряше на някой омразен висшестоящ офицер.

Значи дотук се стигна? — помисли си Еберт, загледан в сина си, без да помръдва. Погледна към папката и стисна челюсти. Нямаше нужда от солидно подплатените с документи доказателства на маршала. Всичко, което му беше нужно, беше там, пред него — виждаше го с просто око.

— Е? — настоя младежът. — Накара ме да зарежа дълга си, заплаши ме да ме лишиш от онова, което по право ми принадлежи, и обиди офицерите ми. Искам да зная защо, татко. С какво съм заслужил подобно отношение?

Еберт се разсмя горчиво.

— Сине — вложи в тази дума цялата ирония, на която беше способен, но всъщност го болеше; дълбока, всепоглъщаща болка и чувство за разбити илюзии, което заплашваше да го подлуди. Изправи се, направи няколко крачки, заобиколи сина си и застана зад него с гръб към вратата. — Какво си сторил, Ханс? Какво си сторил?

Младежът се обърна с лице към баща си, свил юмруци. Личеше си, че едва се владее.

— Да, какво съм сторил?

Еберт посочи към бюрото.

— Виждаш ли онази папка?

— Е? — Ханс дори не я погледна. — Можеше да ми я изпратиш. Щях да я прочета.

Еберт поклати глава.

— Не, Ханс. Искам сега да я прочетеш.

На лицето на младежа за миг трепна съмнение, след това то се проясни. Той кимна и се отправи към стола на баща си.

Еберт се приближи до вратата, врътна ключа и го пусна в джоба си.

Ханс четеше първата страница. Цялата кръв се беше отдръпнала от лицето му.

Защо? — запита се старецът за хиляден път през този ден. Но всъщност знаеше защо. От егоизъм. От алчност. От студен себичен интерес. Всичко това беше дълбоко вкоренено в сина му. Погледна го — виждаше двойно: виждаше едновременно и сина си, и някакъв непознат, седнал там, облечен в униформата на танга. И с горчивина осъзна откъде идва всичко това.

Берта — помисли си той. — Ти си рожба на Берта.

Ханс затвори папката. Известно време не каза нищо, втренчен в гладката повърхност на папката, после вдигна очи и срещна погледа на баща си.

— Значи… — промълви той. В погледа му имаше само трезва пресметливост — никаква вина, никакво съжаление, просто най-обикновена лукавост. — И сега какво, татко?