Дейвид Уингроув - Бялата планина

Ужасено отстъпи назад — задъхваше се, цялото й тяло бясно, необуздано се тресеше. Бяха мъртви…

Обърна се и понечи да побегне, но краката не я държаха. Препъна се и протегнатите й ръце срещнаха не твърдия гладък под, а ужасната, податлива мекота на мъртва плът. Изпищя и се надигна, след това отново се строполи на пода — ужасът й нарастваше все повече, щом усети, че се е оплела в труповете, които покриваха пода.

Затвори очи, протегна ръка и се опря на стената. В гърлото й се надигаха тихи вопли на отвращение, докато се насилваше да стъпва по мъртвите тела.

Излезе навън, в сумрачния коридор. Никой не охраняваше бариерата, асансьорът беше празен. Известно време стоя там, до отворените врати, после влезе вътре и натисна бутона за надолу. На дъното на палубата беше същото. Никъде нямаше охрана, сякаш бяха изтеглили целия контингент. Влезе в центъра за контрол на палубата, седна зад конзолата и се опита да схване как се работи с таблото. Първите й няколко опита не доведоха до никакъв отклик, след това екранът светна и тих механичен глас попита за охранителния й код.

Тя избърбори номера, който баща й я беше накарал да запомни, после по молба на машината го повтори. Едно лице веднага изпълни централния екран.

— Ну ши Толонен — дежурният офицер я позна веднага. — Какво има? Изглеждате…

— Чуйте! — прекъсна го тя. — Тук няма никаква охрана. Нападнаха апартамента. Те… — прехапа език. Не можеше да го изрече, ала той сякаш разбра.

— Останете там, където сте. Веднага ще информирам генерала. Ще ви изпратим специална част до десет минути — докато говореше, той се наведе към екрана и набра някакъв код на машината до него. После пак се обърна към Джелка: — Добре. Идват. Генералът ще се свърже пряко с вас. Останете до таблото — млъкна и си пое дъх. — Преди колко време стана?

— Преди около час — тя потрепери; опитваше се да не мисли за онова, което беше оставила там, горе. — Мисля, че вече са си отишли. Но там има… — преглътна сухо, след това се стегна и продължи — трябваше да го каже: — Там има трупове. Леля ми и чичо ми. И други. Не знам още кой — пое си дъх на пресекулки. Сълзите й отново напираха и й беше много трудно да се владее.

— Чуй ме, Джелка. Прави точно каквото ти казвам. В съседната стая за почивка трябва да има аптечка. Там ще намериш успокоителни. Вземи две таблетки. Само две. После се върни до таблото и остани там. Разбра ли?

Тя кимна и се отправи към съседната стая, но после спря и отново се обърна към екрана. Как така нямаше никого? Къде беше охраната? Всичко това й се виждаше твърде познато. Също като нападението над проекта „Жица в главата“ онзи път.

Внезапно й просветна. Това не приличаше на предишния път, когато я бяха нападнали. Това тук беше нагласено. Отвътре. Някой беше дал заповед на охраната да се изтегли. Някой от висшето командване.

Което означаваше, че трябва да се маха. Веднага. Преди да са дошли.

Щом се обърна и погледна към екрана, картината се смени. Появи се лицето на Ханс Еберт — небръснат, със зачервени очи. Бяха го вдигнали от леглото.

— Джелка? Ти ли си? Ела по-близо. Ела до таблото.

Като в транс тя се приближи и се втренчи в екрана.

— Стой на място. И не се тревожи. Веднага идвам при тебе.

Тя остана на място, скована от студена увереност. После, щом лицето му изчезна от екрана, протегна ръка и прекъсна връзката. И се разсмя — студен, мъчителен смях. След това, без да се оглежда, тръгна към транзита, влезе и натисна бутона за надолу.

Часът беше четири и десет, когато Толонен пристигна в имението на Еберт. Един от „козлите“ го посрещна и го заведе до кабинета. Поклони му се ниско, после с плътен гърлен глас помоли за извинение и отиде да доведе господаря си. Миг по-късно в стаята влезе друг „козел“ — по-висок и по-мършав от предишния, облечен безупречно. Той се приближи до маршала и го попита какво би желал да пийне.

— Нищо, благодаря — отговори Толонен, без да поглежда към съществото.

— Бихте ли желали да хапнете нещо, маршале?

Беше застанал съвсем близо, почти допираше лакътя му. Чуваше го как диша, долавяше тежкия мускусен мирис под финия одеколон.

— Не. А сега ме остави — отвърна той и му махна да си тръгва.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, ваша светлост? — настояваше „козелът“, сякаш нито беше чул какво му казва, нито беше забелязал жеста му.

Толонен се обърна, поклати глава и срещна червения поглед на съществото. Досега не беше забелязвал колко отблъскващи са тези създания; колко зловеща е тази комбинация от изтънченост и грубост.