Дейвид Уингроув - Бялата планина

Холограмите на пръв поглед изглеждаха най-убедителното доказателство, макар и той да знаеше, че пред съда те нямат истинска стойност. Отдавна беше прието, че фотографските и холографските изображения са ненадеждни доказателства, тъй като „Джен Син“ можеше да произведе съвършено копие на всекиго.

Но това тук никога нямаше да види съдебна зала. Залогът тук беше много по-голям. Заложени бяха и старите правила за поведение.

На една от холограмите Ханс бе застанал на верандата на скиорска хижа и гледаше надолу към някаква фигура на снега. Фигурата беше Де Вор. Снимките бяха с голям растер, заснети под малък ъгъл — може би не повече от двайсет градуса — и съответно далечният край на триизмерното изображение се размиваше до чисто бяло, но самата тази недовършеност предполагаше, че са истински, заснети с два ръчни апарата от разстояние кой знае с каква цел — може би изнудване. Холограмите бяха намерени в крепостта на Де Вор — сякаш някой ги беше оставил нарочно, за да бъдат намерени. Само по себе си това би могло да накара силите за сигурност да ги отхвърлят като неуспешен опит да се подкопае положението на Еберт, но в съчетание с други неща те ставаха важни.

Не, истински доказателства нямаше, но косвените бяха значителни. Еберт работеше за бунтовниците; снабдяваше ги с пари; срещаше се с тях; предаваше им информация и покриваше следите им, където беше необходимо.

Толонен затвори папката и се облегна назад — ръцете му трепереха. Винаги беше имал доверие на Еберт. Когато бе помолил Хаавикко да разследва, той имаше предвид другите трима офицери. За него въпросът за верността на Ханс Еберт никога не беше възниквал. До тази вечер.

Поклати глава. Очите му се бяха насълзили; сълзи се стичаха по брадясалите му бузи. Заскърца със зъби, мускулите на лицето му се стегнаха, ала сълзите продължаваха да бликат. Оставаше му само едно. Трябваше да се види с Клаус. В края на краищата ставаше въпрос за Семейството. Въпрос на чест.

Въздъхна треперливо, после поклати глава и отново си спомни. Джелка… Беше обещал на Джелка, че ще вечеря с нея довечера у дома. Погледна таймера на стената, след това се измъкна от креслото и хвърли папката на леглото. Вече беше закъснял, но тя щеше да разбере. Щеше да се обади на Хелга и да обясни. И може би да изпрати бележка на Джелка по куриер.

Потръпна — чувстваше се дори още по-остарял. Толкова много беше сгрешил. Толкова много. И не само веднъж, а два пъти. Първо — за Де Вор и сега…

— Ах… — измърмори той, после се обърна. Ядосваше се на себе си за слабостта и натисна копчето, за да повика прислужника. Трябваше да се изкъпе, да се облече и да отиде при стария си приятел. Защото един баща трябва да познава сина си. Независимо що за чудовище е.

Когато Джелка се събуди, минаваше три часа. Апартаментът беше потънал в тишина и мрак. Известно време тя лежа, като се опитваше да заспи отново, после заряза идеята.

Наметна халат и тръгна към стаята на баща си, като за миг забрави. Леглото му беше празно, стаята — подредена. Разбира се… Продължи, спря пред вратата на стаята на чичо си и леля си и чу тихото им хъркане. В кухнята намери написана на ръка бележка, подпряна на кафе-машината. Листът беше сгънат наполовина и отпред със стегнатия, строен почерк на баща й беше написано името й. Седна на масата, прочете я и се усмихна. Винаги се страхуваше толкова много за него, когато беше някъде по работа. А от второто покушение над живота му насам — още повече.

Огледа тъмните силуети в кухнята. Изведнъж се почувства напрегната, неспокойна. Това неспокойно чувство напоследък като че ли беше естественото й състояние. То и подмолното желание да чупи и да троши. Но не казваше на никого за тези чувства. Знаеше, че това е свързано с Ханс и предстоящия брак, но не можеше да направи почти нищо.

Но това, което поне можеше да направи, беше да тренира. Гимнастическият салон беше заключен, но тайно от баща си бе запомнила комбинацията. Набра я, влезе вътре в тъмното и вратите автоматично се затвориха зад нея.

От нападението над нея стените бяха подсилени, беше сложена и специална система за заключване, но иначе салонът си беше горе-долу същият, както и преди нападението. Тя се приближи до таблото на стената и включи три от прожекторите над шведската стена, след това отметна халата и се захвана да тренира — знаеше, че никой не може да я чуе, след като вратите са затворени.

В дъното на стаята имаше огледало, покриващо цялата стена. Докато изпълняваше упражненията си, мярваше голата си фигура, движеща се в три отделни лъча светлина — крайниците й проблясваха като копия от лед, тялото й описваше сложни въртеливи извивки. Докато танцуваше, усещаше как напрежението изтича от нея, усещаше съвсем явно удоволствие от точните си, дисциплинирани движения. Движеше се все по-бързо и по-бързо като дервиш и викаше от удоволствие, щом стъпалата й докоснеха пода и отскочеше нагоре в салто, а после — в стегнат, висок скок.