Дейвид Уингроув - Бялата планина

Вдигна очи над плавно спускащите се склонове към далечните планини. Грамадни скални късове с остри ръбове пронизваха безцветното небе. Потрепери и обърна гръб на мрачната гледка — беше твърде близка до сегашното му настроение.

Погледна към двореца, конюшнята зад него. Слугите му чакаха на верандата и говореха помежду си под големите, покрити с кепенци прозорци. Тук не им харесваше и той го знаеше. Тази откритост ги отвращаваше. Чувстваха се оголени, голи пред всичко първично, затворено зад стените на Града, но за него само то беше истинско. Останалото беше само игра.

Беше очаквал да я намери тук — или поне спомена за нея — но тук нямаше нищо. Беше останало само мястото, лишено от неговите аромати, от ярката зеленина; цялото човешко присъствие бе изчезнало. Сякаш всичко, което се бе случило тук, никога не бе съществувало.

Потръпна и заби поглед в краката си. Едно листо се бе прилепило към глезена на десния му ботуш. Свали ръкавицата си, наведе се да отлепи мокрото, потъмняло листо; после се изправи и усети ледения мраз по кожата си, влагата върху дланта си. Какво ли значеше всичко това? Хвърли листото, надяна ръкавицата си, обърна и се отправи обратно към двореца и чакащия го транзит.

Нищо , реши той. Нищо не означаваше.

Полетя на югозапад над гладката белота. Този път — не сняг, а безкрайният Град, три хиляди ли без никакво прекъсване чак до Куан Чу, древния Кантон при устието на река Пей. След това се мяркаше синьото петно на Южно Китайско море преди Хонконг, а на югоизток от него — остров Тай Юе Шан, където се намираше имението на Ин Цу.

Беше отлагал твърде дълго. Но сега вече беше време да види детето. Да поднесе даровете си на сина на бившата си съпруга.

Защитната система на имението и корабът размениха кодирани сигнали, после корабът се приземи. Ин Цу го посрещна в хангара. Беше коленичил, притиснал чело към студения метал на решетката.

Ли Юан се бе преоблякъл по време на полета — свалил бе кожите, ръкавиците и тежките ботуши и ги бе сменил с тънки сатенени дрехи в огнено оранжево и чехли от най-фина козя кожа. Щом се доближи до стареца, спря и вдигна стъпало.

Ин Цу пое внимателно подаденото му стъпало, целуна го веднъж, втори път и го пусна.

— Ин Цу, бивши ми тъсте, моля те — наведе се, хвана стареца за ръка и му помогна да се изправи. Едва тогава Ин Цу го погледна.

— За мене е чест да ме посетите, чие хсия . С какво мога да ви бъда полезен?

— Фей Йен… Тя още ли живее тук, при тебе?

Старецът кимна — на тънките му устни се изписа едва забележима усмивка.

— Да, чие хсия . Тук е. Детето — също.

— Добре. Добре — той се поколеба. Чувстваше се неловко. После отново заговори: — Бих искал да я видя. А също… а също и детето. Ако тя няма нищо против.

— Моля ви. Елате — Ин Цу го поведе, любезно полуизвърнат към Ли Юан, приведен в нисък поклон, с протегнати напред ръце, но със събрани длани — знак за най-дълбоко уважение.

Докато я чакаше, си мислеше какво да каже. Не я беше виждал от деня, когато бе настоял за тестовете. Беше ли му простила?

Щом си помисли за това, скръцна със зъби, след това се обърна и я видя. Беше облечена в бледи лимоненожълти одежди, тъмната й коса се спускаше свободно по раменете. Не беше взела детето със себе си.

— Аз… — започна той, но бе изгубил ума и дума. Тя изглеждаше по-красива от всякога; лицето й беше по-силно, гърдите й — много по-пълни, отколкото си ги спомняше. Щом се обърна към нея, тя се поклони и сега стоеше на едно коляно със сведена глава и чакаше заповедите му.

— Фей Йен — изрече той, но толкова тихо, че тя не го чу. Приближи се, докосна я нежно по темето — искаше му се да я целуне там, мускулчето на бузата му играеше от напрежението, което усещаше от близостта й. Дръпна се назад и се изправи. — Стани, Фей Йен. Моля те…

Тя стана бавно — черните й очи бяха изпълнени със страхопочитание. Беше видяла силата му; бе видяла как слугите му подлагат шиите си, за да стъпи той върху тях. Беше го видяла и сега се боеше. Това не беше момчето, което познаваше преди. Не, той вече не беше дете, а мъж: котенцето се бе превърнало в лъв, облечен в пламъци.

— Изглеждаш добре — промълви той и усети колко неуместно прозвучаха тези думи.

— Чудех се кога ли ще дойдеш. Знаех, че ще дойдеш.

Той кимна, изненадан от покорността в гласа й. Толкова по-различен беше отпреди.

— А детето?

— Той е много добре — тя извърна глава и прехапа устни. — В момента спи. Искаш ли да го видиш? — погледна го и забеляза, че се колебае. — Не е задължително. Знам как се чувстваш…