Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Младежи, Ли Юан — това са те. Младежи. Подвели се, прекалено се ентусиазирали, това е — Ван отмести поглед от Ли Юан и на устните му се изписа лека усмивка. — Ако ги пуснем, нещата ще се уталожат и с времето всичко това със сигурност ще се разсее.

— Да се разсее ли? — Ли Юан невярващо поклати глава. — Какво трябва още да направят, преди да се стигне и до това, братовчеде ! Да допрат дулото до слепоочието ти? Това не е изхвърляне. Това е революция. Открит бунт. Нима не разбираш? Започва се с идеи и се свършва с кръвопролитие — той млъкна, после пристъпи напред и посочи Ван с пръст. — Те ще те убият, Ван Со-леян, танг на Африка, и ще заемат мястото ти. Също както убиха по-големите ти братя. Или си забравил?

Ли Юан дишаше тежко, вперил поглед във Ван Со-леян, и го принуждаваше да го гледа в очите.

— Е? Още ли искаш да правим отстъпки?

Ван кимна.

— А кой още иска? — той погледна към Ху Тун-по, после — и към Чи Хсин. И двамата кимнаха, макар че никой не посмя да го погледне в очите.

— А ти, Вей Фен? Какво би ме посъветвал ти? — обърна се към възрастния танг на Източна Азия. — Ти без съмнение познаваш този проблем издълбоко.

— Говориш, сякаш моят глас решава всичко, Ли Юан.

— Точно така е — отговори Цу Ма вместо Ли Юан. До него Ву Ши наведе глава в знак на съгласие.

Вей Фен въздъхна и сведе поглед.

— Знаете как се чувствам — започна той; ниският му равен глас изговаряше всяка дума бавно, педантично. — Знаеш какво не харесвам, познаваш предразсъдъците ми — погледна към Ли Юан. — Значи трябва да знаеш, че стореното от тебе много ми хареса — усмихна се кисело. — Ала тук не става дума за това. Тук става въпрос за това, как да се държим, Ли Юан. Не за самата акция — с която по принцип съм съгласен и която бих подкрепил по всяко друго време — а за начина , по който си действал. Както каза Ван Со-леян, ти си действал, без да се посъветваш с нас.

Той млъкна, позамисли се, след това продължи:

— Ние сме седем, Ли Юан. Не един, а седем. В това е силата ни. Вече седем поколения наред на това се дължи силата ни и това е причината за мира по света. За силата на обществото ни. Ако разрушиш тази спойка, разрушаваш всичко.

— Значи си против, Вей Фен?

Вей Фен кимна.

— Аз казвам: пуснете младежите. После постъпете както ви казва Ван. Изберете по-малката злина и потърсете съгласие.

Ли Юан остана на място още миг, след това сви рамене.

— Така да е — и погледна към Ван. — Ще предам моите пленници в твои ръце, братовчеде — да постъпиш с тях по своя воля.

Извърна глава, ала в ума му думите продължаваха да отекват: Не един, а седем. В това е силата ни. Никога досега не беше поставял това под въпрос, но сега и тук, сред своите равни, се питаше така ли е наистина.

Погледна към Ву Ши, забеляза как тангът на Северна Америка е забил поглед в земята със сдържан гняв и си отговори. Времето на единодушието си бе отишло и онова, което правеше Седмината силни, също си беше отишло заедно с него. Казаното от Вей Фен някога, по времето на баща му беше вярно, но сега?

Седем… думата звучеше кухо, Голямото колело беше счупено. То бе умряло заедно с баща му. Четирима на трима — това беше новата реалност. Погледна към Ван Со-леян, забеляза пламъчето на триумфа в очите му и разбра. Беше свършено. Тук и сега всичко беше свършило. Сега трябваше да търсят друг път, друг начин сами да управляват себе си. Това беше истината. Но истината не можеше да бъде изречена. Поне не сега и със сигурност не тук, пред Съвета.

Усмихна се и изведнъж си отдъхна, сякаш огромна тежест бе паднала от раменете му; извърна глава, срещна погледа на Цу Ма и забеляза в очите му светлината на разбирането.

— Да продължим ли нататък? — той огледа кръга на танговете. — Времето напредва, а имаме много работа.

„Да — помисли си, — но това вече няма никакво значение. Оттук нататък всичко това е просто игра, маска, която крие истинските ни намерения.“ Защото оттук нататък всички истински решения щяха да се вземат тайно.

Вън, на открито. Той се разсмя — най-накрая беше проумял в пълна степен казаното от него по-рано, после се обърна, погледна Цу Ма, усмихна се и видя как Цу Ма му се усмихва сърдечно в отговор. Да. Оттук нататък щеше да е така. Открито…

В Рио беше лято. В Тонджиян — зима.

Ли Юан беше застанал на терасата и гледаше към замръзналото езеро. Беше облечен в кожи, носеше ръкавици и дебели кожени ботуши, но беше гологлав и снежинките кацаха по хубавата му черна коса. Склонът под него бе потънал в сняг, а на другия бряг дърветата в овощната градина очертаваха резки плетеници на белия фон.