Дейвид Уингроув - Бялата планина

Аксел се усмихна. Ръцете му лежаха над чаршафа. Издължени, изящни ръце, които не бяха пострадали от инцидента. Толонен хвана едната му длан и я стисна.

— Сбърках с тебе, момчето ми. Аз…

Хаавикко поклати глава. Лека гримаса на болка изкриви лицето му.

— Няма значение. Наистина няма, сър. Аз… — той леко извърна глава и погледна към дрехите си, които висяха на закачалка в другия край на стаята. — Но има нещо, което трябва да знаете. Нещо много важно.

Толонен се усмихна.

— Почивай си, момчето ми. Имаме още много време…

— Не… — Хаавикко преглътна сухо. — Там, в туниката ми, има един пакет. Носех ви го, когато това се случи. Всичко съм сглобил.

Толонен озадачено поклати глава.

— Какво си сглобил?

Хаавикко го погледна умолително.

— Просто го погледнете. Моля ви, сър. Не е нужно да го четете целия веднага. По-късно може би, когато ви се чете. Но ми обещайте, че ще го прочетете. Моля ви, маршале.

Толонен пусна ръката на Хаавикко, после се надигна тежко и отиде до закачалката. Точно както беше казал Хаавикко, във вътрешния джоб на туниката му имаше малък пакет. Издърпа го навън, върна се и отново седна на стола.

Протегна пакета и погледна въпросително Хаавикко.

— И какво е това?

Хаавикко отново преглътна. Толонен схвана намека, остави пакета, взе чашата до леглото и даде на Хаавикко да отпие няколко глътки.

— Е?

— Много отдавна вие ме помолихте да свърша нещо — да съставя списък на хората, които биха могли да бъдат замесени в убийството на министър Лу Кан. Спомняте ли си?

Толонен се разсмя.

— Богове! Та това беше преди единайсет години! И ти си го направил?

Хаавикко едва-едва кимна.

— Така се започна. Но аз го разширих. Записвах всичко, което ми се виждаше нередно — всичко, което някак си не проумявах. А неотдавна се събрах с Као Чен и с вашия човек, Кар.

— Свестни момчета — одобрително кимна Толонен.

— Да — Хаавикко се усмихна, после пак стана сериозен. — Както и да е, това е резултатът от нашите разследвания. Оригиналният мой списък, малко бележки и още няколко неща. Компютърни файлове. Холографски изображения.

Толонен взе пакета и започна да го върти в ръцете си, след това го остави на коляното си и отново хвана ръката на Хаавикко.

— И искаш да го прегледам?

— Да…

Толонен се замисли. Беше обещал на Джелка по-късно да вечеря с нея, но можеше и да се откаже. Винаги можеше да каже, че е уморен. Джелка щеше да го разбере. Усмихна се широко на Хаавикко.

— Разбира се. Това е най-малкото, което бих могъл да направя.

Хаавикко го погледна. Очите му се бяха навлажнили.

— Благодаря — каза го почти шепнешком. — Благодаря ви, сър.

Толонен му стисна ръката. Сега болката в лявото му рамо беше много по-силна. Вероятно беше време да си вземе лекарството, но никак не му се искаше да остави младежа.

— Трябва да тръгвам — обади се тихо. — Но ти обещавам да прегледам файловете ти. По-късно, на спокойствие.

Хаавикко се усмихна, без да отваря очи. Устата му бавно се отпусна. След миг вече спеше.

Толонен нежно отпусна ръката на младежа обратно върху чаршафа, после вдървено се изправи на крака. Двоен късмет, помисли си той. Беше се сетил за нападението на космодрума в Нанкин. Тръгна, след това се обърна и за първи път забеляза колко блед е Хаавикко. Остана така още малко, като разсеяно почесваше превръзката на рамото си, после престана, ядосан на себе си.

Погледна сребърната ръка и въздъхна — беше се сетил как се нацупи Джелка, когато я видя за първи път. Но и в нея имаше стомана. Беше се родила храбра. Този младеж — също. О, той щеше да оправи всичко. Беше решен. Щеше да намери начин отново да постави всичко на мястото му.

Толонен се прозина, след това тъжно се усмихна и се обърна, като остави младия офицер да спи.

Цу Ма вдигна блюдото и прокара пръст по копринено гладката му, гравирана повърхност. Беше съвършено: черен лак, върху който бяха изрязани две водни птици на фона на лотоси. XIV век, от последните години на династията Юан.

— Трудили са се цели две години над всяко такова блюдо. Две години от живота на майстора занаятчия. И накрая — това. Този къс черно съвършенство.

Ли Юан обърна гръб на залива и на захарнобялата планина над него и го погледна. Не го беше чул, но видя лакираното блюдо в ръцете на Цу Ма и кимна.

— Прекрасно е. Ху Ти притежаваше много красиви неща.

Цу Ма задържа погледа му за миг.

— В наше време някои мислят тези хора за примитивни и невежи. За варвари. Но погледни това. Това варварско ли е? — той бавно поклати глава и очите му се върнаха към блюдото. — Сякаш просто изминалите години биха могли да направят нашата порода по-изтънчена.