Дейвид Уингроув - Бялата планина

Илюзията беше почти пълна. Мракът скриваше стените на околните палуби, а горе един плътен тъмносин облак скриваше леда на най-горния етаж на „кошера“ като беззвездно нощно небе.

Ким беше застанал в мрака сред дърветата и гледаше към къщата. За трети път идваше в Ричмънд, в имението на Левър, но за първи път виждаше къщата на тъмно. Тази вечер тук имаше бал. Парти за елита на техния Град — Върховните , както сами се наричаха. За първи път беше чул да използват думата и му стана забавно, като си помисли, че той, с неговия толкова нисък произход, си общува с такава високостояща компания. Не беше пиян — беше внимавал да не докосва нито алкохол, нито наркотици — но и просто вдъхването на атмосферата на дома беше достатъчно да предизвика лека еуфория. Въздухът беше хладен, резлив. Листата на близките дървета шумоляха от лекия изкуствен бриз. Ким се усмихна, наслаждавайки се на това, колко странно и непознато е всичко, и протегна ръка да докосне гладката кора на един бор.

— Ким?

Висок елегантен младеж в старомодно вечерно облекло беше застанал на края на чакълестата алея и го викаше. Беше Майкъл Левър.

— Тук съм — Ким излезе измежду дърветата. — Просто излязох да подишам малко въздух.

Левър го поздрави — беше по-висок от него с близо чи, с изпъчени гърди, рус, американец …

— Ела да влезем — усмихна се той. — Баща ми питаше за тебе.

Ким се остави отново да го въведат вътре, през залата за приеми и балната зала, в една по-малка и по-тиха стаичка отзад. Тапицираните с кожа врати се затвориха зад него. Стаята беше слабо осветена, въздухът беше напоен с острия мирис на пури. Старият Левър беше седнал в дъното на стаята, до единствената лампа, а приятелите му бяха насядали наоколо на столове с високи облегалки, тапицирани с черна кожа. Старци като него. До прозореца бе застанала група по-млади мъже. Майкъл отиде при тях, някой му подаде питие. След това се обърна към Ким.

Чарлз Левър запали нова пура и махна на Ким да се приближи.

— Ела, Ким. Седни — той посочи празния стол до себе си.

— Искам да те запозная с някои мои приятели.

Старци — мисълта проблесна като светкавица в ума на Ким. — Старци, които ги е страх от смъртта.

Седна притеснен на големия неудобен стол и поздрави с кимване всички подред. Огледа всички лица и ги прецени. Бяха големи клечки. Хора с власт. Всеки беше равен на Левър. Та какво беше казал Левър? Какво им беше обещал?

— Говорихме — Левър се обърна към Ким. — Предъвквахме това-онова помежду си. Та разказах на приятелите си за новата ти компания. За чи чу . Потенциално хубаво малко предприятийце, но отделно, независимо.

Ким сведе поглед изненадан, че Левър вече е разбрал.

Левър прочисти гърло, после кимна, сякаш доволен от собствената си преценка.

— Та разправях колко срамно е това всъщност. Защото и преди съм виждал такива като тебе, Ким. „Горещо“ предприятие с куп хубави, силни идеи и много хъс, но неподкрепено от нищо. Карат си все по тоя тертип. Виждал съм как изграждат нещо, как растат наистина бързо. До една известна степен. И после… — поклати глава и погледна тлеещата пура между пръстите си. — После се опитват да се придвижат цял километър нагоре. В производството. Защото е срамно да се оставят големите индустриалци да лапат такъв голям пай. Дори е нахалство.

Младежите до прозореца го гледаха напрегнато, почти подозрително. Ким усещаше погледите им върху си; почти долавяше какво си мислят. Какво ли означаваше това за тях? Защото, ако бащите им живееха вечно…

— Виждал съм ги как се опитват да направят тази крачка — продължи Левър. — Виждал съм ги и как се разпадат, неспособни да се справят просто с огромния пазар. Виждал съм как големите Компании настъпват също като онези акули, за които говорихме, и поглъщат парчетата. Защото всъщност заради това е всичко, Ким. Не заради идеите. Не заради потенциала. Не заради хъса. А за парите. За парите и властта.

Той млъкна и дръпна от пурата си. Всички мъже около него кимаха, но не откъсваха очи от Ким.

— Та разправях на моите приятели тук: хайде този път да направим така, че да е по-различно. Да използваме известна част от нашите пари и нашата власт, за да помогнем на този младеж. Защото е срамно да гледаме как се пропилява подобен потенциал. Голям срам, ако ме питаш.

Той се облегна назад, дръпна пак от пурата си и пусна тънка струйка дим. Ким чакаше и мълчеше — не знаеше какво да каже. Той не искаше нищо от тези хора. Нито пари, нито власт. Но не в това беше смисълът. Онова, което имаше значение тук, беше какво искат те от него.