Дейвид Уингроув - Бялата планина

След това застана на място, дишайки тежко, и се опита да сдържи смеха си. Да можеше той да ме види сега… Поклати глава и отметна косата от лицето си.

Точно започваше втората серия от упражнения, когато нещо привлече погледа й. Забави скорост, после спря, обърна се към вратата. Цялото й тяло се бе напрегнало.

Таблото над вратата пулсираше ритмично. Трескав, безмълвен пулс, който означаваше само едно. В апартамента бяха проникнали натрапници.

Леман прочете бързо бележката, после я смачка и хвърли. Толонен като че ли беше омагьосан. Три пъти вече се опитваха да го убият и трите пъти се проваляха. Тази вечер например Еберт го беше уверил, че ще си бъде вкъщи, но кой знае защо той не се бе прибрал. Леман тихо изруга и се отправи към помещението, където държаха двамата пленници.

Те лежаха на леглото по очи, със закръглени голи тела; ръцете и краката им бяха вързани. До тях чакаха двама хан .

— Има ли нещо? — попита той, щом видя огромните синини по гърбовете на пленниците, изгарянията по ръцете от мъченията.

— Нищо — отвърна единият хан . — Абсолютно нищо.

Леман се зачуди дали не трябва да опита нещо по-убедително, после сви рамене, даде заповед и се обърна, като ги остави да се заемат с изпълнението й.

Отвън в коридора спря, огледа се и подуши въздуха. Нещо го гризеше. Бяха претърсили апартамента до шушка, а момичето го нямаше никакво — значи може би нея наистина я нямаше. Но в такъв случай защо беше тази бележка?

Обърна се и погледна към вратата на салона. Да не би да е там, вътре? — зачуди се той. Някой беше спал в леглото й, макар че завивките вече бяха изстинали.

Застана до контролното табло и започна да го разглежда. Ключалката беше нова, специално подсилена. Нямаше как да я отвориш, без да знаеш кода. Точно се готвеше да се отдалечи, когато се сети, че няма нужда да влиза вътре, за да разбере дали тя е там. На таблото имаше екран за наблюдение. Значи вътре имаше камери.

Отне му само миг да схване как да включи екрана — и после вече се взираше в мрака, а камерите търсеха силуети в тъмното. Огледа цялото помещение веднъж, след това внимателно го заоглежда втори път. Нищо. В стаята нямаше никого.

Изключи екрана доволен, че наистина я няма. Срамна работа. Тя би била идеалната заложница. Но и смъртта на брат му и снаха му също щеше да е голям удар за стареца.

Върна се там, където го чакаха хората му. Бяха привършили и вече бяха готови да тръгнат. Погледна безстрастно труповете — не чувстваше нищо. Пряко или косвено те служеха на една система, която беше гнила. Значи си бяха заслужили съдбата. Бяха си го получили. Наведе се и плю в очите на мъртвеца, след това вдигна очи и срещна погледа на мъжа хан .

— Добре. Тук свършихме. Да вървим.

Те кимнаха, после се изнизаха покрай него — с прибрани в калъфите оръжия, с наведени глави. Леман се огледа, извади ножа си и ги последва отвън по коридора.

Джелка чакаше в тъмното — беше я страх от най-лошото; бузите й бяха мокри, стомахът й — свит. Кошмарът се беше върнал. И този път беше много по-лош отпреди, защото този път не можеше да направи нищо. Нищо, освен да се спотайва зад заключената врата и да чака.

За изминалия час разбра колко ужасно нещо е бездействието — много по-голям ужас от ужаса да се криеш. Докато се мъчеше да пази равновесие на пръта над камерата, беше някак си по-лесно — много по-лесно от ужасното нищо после, когато не знаеше какво става. Тогава можеше да си мисли: „След малко това ще свърши, камерите ще спрат и аз ще мога да скоча долу.“ Но това чакане беше по-различно. Ужасно различно. Самото време неуловимо се бе променило и се бе превърнало в средството, с което тя се измъчваше, като изпълваше мрака със зловещите си видения.

Най-накрая не издържа и излезе навън — беше я страх, че още са там и мълчаливо я чакат, но не можеше да остане в салона нито миг повече.

Отвън беше тъмно и тихо. Във въздуха витаеше странен мирис. Тръгна бавно по коридора, като намираше пътя си пипнешком, предпазливо приведена, готова да нападне с ръка или крак, ала там нямаше нищо. Само нейния страх.

При първата врата спря и подуши въздуха. Тук мирисът беше по-силен и по-гаден, отколкото в коридора. Стисна зъби и влезе, като стъпваше внимателно и се взираше в мрака, опитвайки се да различи нещо.

На пода близо до нея се очертаваха някакви смътни фигури. Наведе се над тях, после рязко се дръпна и леко извика — не успя да се сдържи. Дори и в мрака беше видяла. Бе видяла стегнатите примки от тел около гърлата им.