Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Два дни — повтори сякаш на себе си, след това пак погледна към Толонен. — Съжалявам, Кнут. Съжалявам заради Джелка.

— Аз също.

Толонен го погледа още малко, после се обърна и си тръгна — знаеше, че не може да се каже нищо повече. Неговата роля свършваше тук, беше изпълнил дълга си, ала този път чувстваше всичко друго, но не и удовлетворение.

На хълма горяха огньове. По снега лежаха неподвижни тела. Горе в небесата над планините черните, прилични на ножове силуети на бойните кораби на силите за сигурност се движеха бавно на изток и дебнеха за всяка следа от топлина сред ледената пустош.

В командната кабина на флагманския кораб седеше Ханс Еберт, генералът на Ли Юан. Беше небръснат, а очите му бяха зачервени от липсата на сън. Яката на униформата му беше разкопчана, а той бе вдигнал крака на конзолата. Над него редица от екрани показваше пейзажа долу. Върху образа на централния екран се нижеха яркочервени редове от данни. От време на време проблясваше карта и показваше как тече претърсването в момента.

Ханс беше вперил празен поглед в екрана. Беше капнал от умора. Можеше да глътне някакви лекарства, които да му подобрят състоянието, но ги бе пренебрегнал умишлено. Изпълваше го горчиво разочарование.

В залата с нисък таван освен него имаше още петима души, но всички до един мълчаха — усещаха, че командирът им е в мрачно настроение. Работеха по задачите си сръчно и тихо и внимаваха да не привлекат вниманието му.

Бяха паднали осем крепости. Други пет бяха изоставени. Мрежата на Де Вор беше разпарцаливена, повече от три хиляди от хората му — мъртви. Онова, което беше започнал Кар, беше довършено само за някакви си шест часа. Нещо повече, Джелка беше изчезнала, вероятно беше мъртва — а заедно с нея и всичките му мечти. Мечтите му да стане крал. Крал на света.

— Приближаваме площадката за приземяване, сър!

Той рязко вдигна глава и свали краката си от бюрото.

— Добре — яростно изплю думата, после омекна. Обърна се и погледна към младия офицер, който току-що беше рапортувал. — Благодаря…

Офицерът отдаде чест и се врътна. Еберт остана така още миг, след това скочи на крака и се спусна по тесния коридор към кабината. Загледа се в широкия дебел екран — виждаше планината там отпред и площадката за приземяване високо горе на западния й склон.

Откакто се беше срещнал тук с Де Вор, бяха изминали само някакви си дванайсет месеца, а сега бе принуден да се върне — архитект на собственото си унищожение, следващ недвусмислената заповед на своя танг. Напсува Ли Юан наум. Напсува цялата тази идиотщина. Раздразнението и тъгата му достигнаха трескава степен, докато гледаше как площадката се приближава.

Приземиха се на по-малко от половин ли от хижата — двойните бойници на кораба сочеха към нея. Ханс скочи долу на снега. Измина разстоянието бавно — самотна фигура в черно, стиснала с две ръце грамадното оръжие, със забит в рамото приклад. На петдесет крачки от верандата се спря, нагласи дулото и щракна затвора. После безмълвно изпразни пълнителя в стената на хижата.

Взривовете бяха оглушителни. След секунди от хижата останаха само горящи развалини. Навсякъде падаха отломки и започваха да цвърчат, щом докоснеха снега; грохотът отекваше в планините и малки лавини се втурваха надолу. Изчака още малко, отпуснал оръжието, загледан в пламъците, след това се обърна и тръгна обратно, небрежно преметнал през рамо тежката пушка.

Клаус Еберт чакаше сина си в кабинета. Беше отпратил прислужниците и чакаше сам в обширната, мижаво осветена стая с безизразно лице. Папката лежеше на бюрото зад него — освен нея върху кожената тапицерия нямаше нищо друго. От посещението на Толонен бяха изминали петнайсет часа и през това време той беше успял да свърши много неща; но това бяха дълги, ужасни часове, изпълнени със злокобно очакване.

Беше извикал Ханс два пъти. Първия път той бе изпратил вест, че в момента изпълнява някаква поставена му от танга задача и не може да дойде, втория — че ще дойде след час. Между двете старецът изпрати краткото съобщение: Ела веднага или вече не съществуваш за мене.

Един звънец иззвъня в коридора отвън — сигнал, че синът му е пристигнал. Еберт чакаше разкрачен, с ръце зад гърба. Беше самото въплъщение на силата, на властта — късата му посивяла коса беше силно пригладена назад, над високото му чело, ала сивкавозелените му очи бяха съвсем безжизнени.