Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Трябва да се махаме — рече „козелът“. Дъхът му беше като прокиснал малц.

Ханс се обърна и го погледна в очите. Усмихваше му се, оголил хубавите си равни зъби. Усещаше задоволството му. Този акт беше кулминацията на години презрение. Ханс потрепери и затвори очи — усети, че всеки миг ще припадне.

— Имаме час, най-много — два — трипръстата ръка се вдигна към врата на Еберт и проследи, без да докосва, подобната на шев синина. За миг погледът му стана почти нежен.

Ханс кимна и се остави да го водят. Тук вече не беше останало нищо за него. Съвсем нищо.

Кар вдигна поглед от чашата си и срещна очите на младия офицер.

— Какво има, капитане?

— Простете, сър. Иначе не бих дошъл при вас по такъв въпрос, но мисля, че това ще ви заинтересува.

Подаде му тънко досие. Кар го позагледа и го взе. Остави чашата си и отвори папката. Миг по-късно вдигна рязко поглед.

— Кога пристигна това?

— Преди двайсет минути. Някой ми каза, че сте тук, в трапезарията, та си рекох…

Кар му се усмихна до уши.

— Браво, браво, капитане. Но какво ви наведе на това?

— Името, сър. Михаил Боден. Това беше името на един от заподозрените в убийството на фу джен Мейтланд преди шест години. Май едно време е била омъжена за подсекретаря Леман. Изгоряла в апартамента си. Запалителна бомба. Боден бил там малко преди смъртта й. Отпечатъкът от ретината му беше в камерата на вратата, оцеляла след пожара. Когато тя се появи пак, я сверих с визуалния образ, за да проверя дали човекът е същият. Както виждате, не е.

— Не… — Кар се изправи. Снимките бяха на двама съвсем различни мъже, ала отпечатъкът от ретината беше един и същи. — Но как така компютърът е позволил това?

— Явно единствената подробност, която трябва да съвпада стопроцентово, е отпечатъкът от ретината. Той е неизменен. Останалото — окосмяване по лицето, пропорцията между мускули и тлъстини на лицето — се променя с годините. Компютърът е програмиран така, че да не обръща внимание на тези изменения. Ако костната структура е в общи линии същата, компютърът го разпознава като едно и също лице.

Кар се разсмя.

— И знаеш ли кой е това?

Младият офицер се усмихна в отговор.

— Аз си чета документацията, сър. Това е Де Вор, нали?

— Да. И е влязъл в хсиен Залцбург преди двайсет-двайсет и пет минути, така ли?

— Да, сър.

— Добре. А ти следиш ли го?

— Тъй вярно, сър. Изпратил съм подире му двама от най-добрите ми хора.

— Чудесно.

Кар отново погледна досието. Само боговете знаеха защо Де Вор е допуснал такава елементарна грешка, но той я беше допуснал, така че слава на тях. Извади ръчния комсет от джоба си, набра комбинацията на Чен и щом се свърза с него, изхихика.

— Де Вор е, Чен. Като че го пипнахме. Този път май наистина го пипнахме!

Толонен беше приклекнал насред стаята. Бяха изнесли вече труповете, хората му си бяха свършили работата, ала стаята като че ли продължаваше да е изпълнена със смърт. Погледна към младия офицер — лицето му се бе изопнало от скръб, очите му се взираха в нищото.

— Трябваше да го убия… когато имах възможност — потръпна и впери поглед в едрите си квадратни длани. — Да знаех само каква пакост е замислил…

— Ще го проследим, сър. Ще го върнем тук — обади се офицерът, вперил поглед в маршала. Сиво-синкавите му очи бяха изпълнени с дълбока загриженост.

Старецът поклати глава и пак сведе очи. През последните няколко часа нещо в него се беше пречупило. Раменете му бяха прегърбени, ръцете му — и истинската, и изкуствената — немощно отпуснати на коленете му. Целият гняв, цялата сляпа ярост, която се бе разгоряла в него, бяха изчезнали. Нямаше как да поправи това. Младият офицер беше забелязал как гледаше старецът — когато се наведе и леко докосна жицата, стегната около врата на брат му, на лицето му имаше такава нежност и агония. Беше ужасно да гледа такива неща. Беше повече, отколкото можеше да понесе.

Младежът преглътна.

— Да ви донеса ли нещо, сър? — гласът му се беше превърнал в съчувствен шепот.

Толонен вдигна поглед към него — сякаш го виждаше за първи път. На устните му се появи лека усмивка — но това беше съвсем слаб проблясък на топлина сред пустинята на лицето му.

— Някакви новини?

Младежът поклати глава. От Джелка нямаше и следа. Сякаш се бе разтворила във въздуха. Може би беше мъртва, или пък Еберт в края на краищата я бе отмъкнал. Надяваше се да не е така. Но я нямаше никъде в Града. Осемнадесетчасовото претърсване не се беше натъкнало на никаква следа от нея.