Дейвид Уингроув - Бялата планина

Тя веднага разбра за какво говори той. Ханс. Усети как при мисълта за него й стана студено.

— Бях сляп. Глупав бях — той бавно поклати глава. Мускулите на лицето му се стягаха и разпускаха, после то се изкриви в гримаса. И от това го болеше. Също както го болеше от смъртта на близките му.

Тя отвори устни да каже нещо, но устата й беше пресъхнала. Кимна. Беше се опитала да му го каже.

— Измъкна се — обади се той след малко. — Ханс се измъкна.

Известно време тя не каза нищо. Лицето й беше неподвижно; гледаше озадачено.

— Измъкнал се?!

Баща й кимна.

— Всичко свърши. Беше дотук.

Известно време тя не помръдна — новината я беше сковала от напрежение. Страхуваше се да му повярва. После изведнъж се разсмя и я заля облекчение. Разтрепери се и извърна глава. Нямаше го. Ханс го нямаше. Отново се разсмя, но след това смехът й заглъхна. Изведнъж вдигна глава — беше си спомнила.

— Той ми каза да го чакам там. Идвал да ме вземе.

Отново се разтрепери, този път — по-силно; прегърна баща си още по-здраво през кръста, притисна го. Впери отчаян поглед в лицето му.

— Той щеше да ме убие.

— Знам — Толонен придърпа главата й към себе си и здраво я обхвана с ръце. Гласът му трепереше, изпълнен с мъка и съжаление. — Сгреших, обична моя. Толкова много сгреших. Дано боговете ми простят, Джелка — не знаех. Нищо не знаех…

Същата нощ Джелка сънува сън. Небето натискаше главата й — твърдо и непроницаемо. Гласове посягаха към нея с ръце от назъбен метал и скърцаха в стихиен гняв. Беше тъмно — мрак, обгърнат в пурпур. Беше сама на напукания склон, а бурята бушуваше навсякъде — и в последното ъгълче на земята.

Всеки път, когато блеснеше светкавица, тя усещаше как през нея от глава до пети минава тръпка, остра като разцепен лед. А щом изревеше гръм, той отекваше в костите й и избухваше толкова внезапно, че я втрисаше.

През мрака към нея се приближаваше кулата — пронизителните проблясъци на светкавиците разкриваха как се приближава все повече; очите й — като счупени прозорци, дървените й паешки крака неумолимо се сгъваха и протягаха; идваше все по-близо и по-близо.

Тя стоеше, неспособна да се помръдне, и я гледаше как идва. Изглеждаше злокобна, зла, от черната й уста стърчаха раздробени кости. Чуваше я как сумти и хъхри, докато се влачи тежко през изровената неравна земя. Идваше все по-близо и по-близо, катереше се по хълма, на който стоеше тя, напипваше пътя си в мрака.

Внезапно проблесна светкавица и я видя — беше вече съвсем близо и се кикотеше с ужасен смях, кривата й уста алчно се хилеше насреща й. Дъхът й беше гнил и лъхаше чак до върха на хълма. Мирисът на самата гнилост.

Щом мракът отново я обгърна, тя изкрещя — разбра, че е загубена. Викът й прокънтя по-силен от бурята и после настъпи тишина. В тишината бавно се запроцежда светлина, като че ли нейният вик бе пропукал мрака по шевовете.

Нещата заприличаха на сенки. Кулата беше спряла. Издигаше се там долу, недалече от нея. Чуваше я как хъхри, как сякаш си шепне със страховит глас. Внезапният й вик я беше стреснал. След това, докато се взираше в полумрака, земята между нея и кулата се пропука и разтвори. За миг остана тиха и неподвижна, а после от черната й уста изпълзя нещо малко и черно. Малко прегърбено създание с очи, които горяха като въглени. Мократа му черна кожа блестеше с някаква вътрешна светлина, крайниците му бяха къси, ала силни, сякаш бе прокопало пътя си до повърхността. Тя го гледаше как се изправя на крака и с лице срещу кулата. В едната си ръка държеше стъклен кръг, поръбен със сребро. Издигна го пред себе си и тръгна напред.

Светлина проблясваше по кръга и там, където лъчите докосваха кулата, разцъфваха яркочервени пламъци. Кулата пищеше и се препъваше назад, но малкото черно същество продължаваше да върви напред, лъчите блестяха по кръга, а малките огънчета се разгаряха.

Кулата се обърна със скърцане и се втурна да бяга; тънките й крака непохватно пружинираха. Гъст черен дим се виеше над нея и се събираше в плътен слой под твърдото небе. Шумът и трясъкът от пожара бяха оглушителни. Пукот и скърцане изпълваха ярката тишина.

Съществото се обърна и я погледна. Беше отпуснало стъклото. Очите му изглеждаха едновременно добри и тъжни. Сякаш гледаше право през нея, погледът му стигаше до костите и мрака отвъд костите.

Тя също го гледаше, а мракът бавно започна да се завръща и да изпълва пространството между небето и напуканата, разлюляна земя, докато най-накрая виждаше само пламтящата в далечината рухнала кула и — толкова близо, че усещаше топлината им — два огнени скъпоценни камъка сред меката, светеща плът на създанието.