Дейвид Уингроув - Бялата планина

И както го гледаше, то й се усмихна и й се поклони. После с бързи, плавни движения се върна при пукнатината и се плъзна надолу, в подземния мрак.

Осемнайсет часа Де Вор не беше спирал — продължаваше все по-нататък и по-нататък, сякаш знаеше, че единственото му спасение е в полета. Маските му бяха в най-добрия случай прозрачни и погубваше стари приятелства със заплашителна скорост, но през цялото време Кар го следваше по петите. После изведнъж го беше загубил. В Данциг. Можеше да свърши там, ако Де Вор не беше станал твърде небрежен. Защото за втори път в един и същи ден бе използвал една и съща идентичност.

Кар бе програмирал компютъра на охраната, следящ преминаващите, да проследи всички известни предишни самоличности на Де Вор — осем на брой — със специален приоритет. Ако Де Вор използваше някоя от тях, алармените звънци щяха да започнат да звънят. Шанс почти нямаше и никой не очакваше това да даде някакъв резултат, но не щеш ли, даде. Ден след като Кар изгуби следата, Де Вор се издаде. Звънците звъннаха заради някой си Йозеф Ганц, преместил се нагоре по нивата с един асансьор в Амстердам. Случаен патрул проверил документите му за самоличност и го пуснал, без да знае за „засадата“.

Кар пристигна там след по-малко от час. Чен го чакаше заедно с цял батальон от силите за сигурност. Беше запечатал всички околни проходи и бе поставил стража на всеки вход на транзитните асансьори. Бързите ленти бяха спрени. Бяха готови да влязат вътре.

Нямаше как Де Вор да е отишъл далече. Всички местни постове на охраната бяха веднага предупредени. Ако Де Вор излезеше оттук, този път щеше да е насила, а не с хитрост. Беше си сложил последната маска.

Кар се усмихна зловещо и потри едрите си ръце.

— Този път те пипнах, дърти призрако. Този път няма да ми се измъкнеш.

Имаше пет палуби за проверка. Чен смяташе да ги претърсят внимателно една след друга и отдолу нагоре — всичко на всичко пет нива, — но Кар вече знаеше къде ще намери Де Вор. Горе, под самия покрив на Града. Остави Чен да командва претърсването и се заизкачва нагоре сам с асансьора към най-горната палуба.

Гледката, щом излезе от асансьора, беше внушителна: висок седем чи гигант в пълно бойно снаряжение и окичен със страховити оръжия. Обикаляше, взираше се в лицата, но знаеше, че няма да намери Де Вор там, в коридорите. Онзи, когото търсеше, беше по-нагоре, скрил се в някой от мансардните апартаменти. Може би с някой стар приятел.

Кар свали забралото на шлема и набра един код на комсета на китката си. Върху прозрачното стъкло се заизнизва списък. Докато вървеше, го преглеждаше и най-накрая се натъкна на познато име. Стефан Черкаски . Стар сътрудник на Де Вор, пенсиониран офицер от силите за сигурност. Кар прегледа подробностите за това, къде живее, докато вървеше към асансьора между нивата. Апартаментът на Черкаски беше от другата страна на палубата, на най-високото ниво. Точно както предполагаше.

Де Вор щеше да е там.

Кар си пое дълбоко въздух и се замисли. Нямаше да е лесно. Де Вор беше един от най-добрите. Беше отличен майор. С времето щеше да стане генерал. Но плановете му бяха по-амбициозни. Кар беше изучил внимателно досието му и го беше гледал в действие на учебни филми. Кар уважаваше малцина, но Де Вор изискваше уважение. Скоростта, ръстът и възрастта бяха на страната на Кар, но Де Вор беше хитър. А и силен. Лисица със сила на тигър.

Хората припряно отстъпваха пред Кар. Щом изкомандва, асансьорът се изпразни и той се заизкачва нагоре. Извика карта, после — и служебното досие на Черкаски. Можеше и да е пенсионер, но все пак би могъл да е все още опасен. Предположенията не струваха пари.

Черкаски, Стефан. Откъсът от файла се появи на екрана след две секунди. Попи с един поглед подробностите, след това изчисти екрана и спря.

Не беше се сетил… Това придаваше на нещата съвсем нов вид. Старият беше специално обучен. Също като Кар той беше убиец.

Кар провери оръжията си, като през цялото време оглеждаше обширния пуст коридор. В момента се намираше на по-малко от сто чи от апартамента на Черкаски. Ако внимаваха — а нямаше причини да очаква друго — щяха да знаят, че идва. Близо до асансьора щеше да има „око“ — някой, който веднага щеше да им докладва.

Което означаваше, че го чакаха.

Превключи на специалните лещи. Зрението му веднага се промени. С лещите можеше да забележи и най-малката буболечка от петстотин чи разстояние. Присви очи, нагласи ги на среден обхват и огледа всички повърхности пред себе си за признаци на някаква заплаха. Изглеждаше чисто, но този път реши да не се доверява на визуалното сканиране. Нагласи един от ръчните си лазери на слаб заряд и обходи с него стените и пода, после — тавана. Нищо. И все пак продължаваше да се чувства напрегнат. Нещо го задържаше. Изчака, като дишаше бавно, преброи наум до двайсет, след това чу зад себе си някакъв звук — толкова слаб, че лесно би го пропуснал покрай ушите си. Съвсем слабо изщракване като леко почукване на остър нокът по порцеланова купа.