Дейвид Уингроув - Бялата планина

Имаше дни, в които болезнено му се искаше всичко да се върне. Да има всичко — цяло и съвършено. Да потъне назад в годините и отново да има всичко. Най-доброто. Преди ракът да го разяде. Преди червеят да изгризе костта.

Наведе глава и се усмихна тъжно. Да се поддаде на това желание беше по-лошо и от самото желание. Беше слабост, към която не трябваше да проявява снизхождение. Човек трябваше да върви напред, а не да се връща назад.

Светлината се промени. Неговият нов майстор на вътрешните покои, Чан Тен, беше застанал мълчаливо до вратата и чакаше да бъде забелязан.

— Какво има, майстор Чан?

— Вашият гост пристигна, чие хсия .

— Добре — той вдигна ръка, за да го отпрати, после промени решението си. — Чан, кажи ми: ако можеш да си върнеш един миг от миналото, ако можеш да го имаш цял и съвършен до последната подробност, ще го поискаш ли?

Мъжът на средна възраст се умълча, след това отговори:

— Наистина има моменти, когато ми се иска нещо от миналото да се върне, чие хсия . Като всички хора. Но ще е трудно. Трудно ще ми е да живея „сега“, ако трябва да се оправям и с „онова, което беше“. Несъвършенството на човешката памет е благословия.

Добър отговор. Задоволителен отговор.

— Благодаря ти, Чан. Има мъдрост в твоите думи.

Чан Тен се поклони и се обърна да си върви, но на вратата се извърна назад и погледна към господаря си.

— Още едно нещо, чие хсия . Подобен дар би могъл да се окаже и полезен. За нас би могъл да се окаже благословен.

Ли Юан излезе на светло.

— Как така?

Чан сведе поглед.

— Не би ли се оказало самото му съвършенство затвор за мисълта? Не бихме ли могли да уловим враговете си в лепкавите му мрежи?

Ли Юан присви очи. Мислеше, че разбира за какво му говори Чан Тен, но искаше да бъде сигурен.

— Продължавай, Чан. Какво предлагаш?

— Само това — че желанието е верига. Ако съществува подобно нещо, то би могло да бъде използвано — не като благословия, а като проклятие. Отровен дар. Това би било върховният наркотик. Малцина не биха му се поддали. Още по-малко биха прозрели какво е. Опасен наркотик. Средство за бягство от онова, което е тук и сега, което е истинско.

Ли Юан си пое дълбоко дъх, после кимна.

— Ще поговорим по-дълго за това, Чан. Междувременно помоли госта ми да дойде. Ще го посрещна тук, до шадравана.

Чан Тен се поклони ниско и се обърна. Ли Юан се втренчи в голия блясък на лампата, след това доближи длан до нея, усети лъчистата й топлина, проследи закръглената й форма. Какво ли ще е да живееш в спомен? Като това? Също толкова реално? Въздъхна. Може би, както каза Чан, имаше полза от изкуството на Шепърд: начин да бъдат накарани илюзиите му да служат на реалното. Отдръпна ръката си и видя как между пръстите му се оформят сенки, как блещукащите очертания на ръката стават безжизнени.

Да има отново Хан и Фей. Да вижда баща си усмихнат.

Поклати глава, внезапно натъжен. Най-добре нищо. По-добре смърт, отколкото това сладко мъчение.

Нещо се раздвижи в коридора отвън. На вратата се появи фигура. Ли Юан вдигна очи и срещна погледа на Шепърд.

— Бен…

Бен Шепърд се огледа, после погледна към младия танг. Усмихваше се едва-едва.

— Как си, Ли Юан? След всичко случило се не бях сигурен дали ще си спомниш, че имаме среща.

Ли Юан се усмихна, пристъпи напред и го поздрави.

— Не, не съм забравил. Радвам се, че дойде. Всъщност срещата ни е непредвидена, защото искам да те питам нещо. Само ти можеш да ми помогнеш.

Бен вдигна вежди.

— Като огледало ли?

Ли Юан кимна, поразен отново колко бърза и проницателна мисъл има Бен Шепърд. Ако някой можеше да му изясни нещата, то това беше той.

Бен се приближи до ръба на шадравана. Известно време се взира в тъмната вода, следейки бавните движения на рибите, след това погледна към Ли Юан.

— За Фей Йен и детето ли става въпрос?

Ли Юан потръпна.

— Защо реши така?

Бен се усмихна.

— Защото така, както аз го виждам, няма нищо друго, с което бих могъл да ти помогна единствено аз. Ако ставаше въпрос за политика, има дузина способни мъже, с които можеш да поговориш. Въпросът с бившата ти съпруга и детето е съвсем друго нещо. Е… с кого от двора си би могъл да поговориш за това? На кого би се доверил и кой няма да се възползва от онова, което му кажеш, за да спечели някаква малка изгода?

Ли Юан наведе глава. Беше вярно. Не го бе изчислил така ясно, но си беше точно така.

— Е? — срещна той погледа на Бен.

Бен го заобиколи, приклекна и се загледа в голямата черупка на костенурка и древните знаци по нея.