Дейвид Уингроув - Бялата планина

Облакът бавно пълзеше на юг. Изведнъж отново го огря светлина. Обърна се надясно и погледна към върха. Там, над покрива на света, един орел кръжеше около голото острие на скалата, разперил криле. Гледката беше неочаквана, ала важна — отново знак за него. Известно време остана загледан нататък, след това отново потегли надолу към долината, на север, към своята пещера с оскъдните провизии. Щеше да е трудно, но напролет пак щеше да се появи, по-слаб и по-гладен отпреди, но и пречистен. Като новоизкован меч, отлят в огън и закален в лед.

Разсмя се със студен, невесел смях, после стисна зъби и заслиза надолу, като гледаше в краката си и внимаваше да не падне.

На Марс се смрачаваше. В Равнината на Елизиум беше минус седемдесет и шест градуса и температурите продължаваха да падат. Огромни бинтове от сенки се простираха на север, под склоновете на Хаос, и бавно и неумолимо пълзяха към големия купол на Град Кан Куа. Земята беше ниско над хоризонта — чисто бял кръг на черен фон. Вечерницата — така я наричаха тук. Чун Куо. Мястото, от което бяха дошли — преди векове.

Де Вор беше застанал до прозореца на кулата, загледан от големия купол на Кан Куа към северната пустиня и залязващото слънце. Вестоносецът бе дошъл преди час и бе донесъл новини от Земята. Значи беше свършило, групата му бе обкръжена, камъчетата му — свалени от дъската. Въпреки това беше доволен от развоя на играта. Рядко някой печелеше толкова много с цената на такава малка жертва.

Обърна се и огледа стаята. „Формата“ седеше на масата, опънатата над мускулите кожа лъщеше на мижавата червена светлина. Беше приведена напред, опряла длани от двете страни на дъската, сякаш обмисляше следващата игра. Беше толкова търпелива — изпълнена с нечовешка наблюдателност, с неизтощима способност да чака.

Приближи се и седна срещу създанието без лице. Това беше последното му творение — засега най-близкото до човека. Най-близко, ала и най-далечно, защото малцина можеха да се сравняват с него и във физическо, и в интелектуално отношение.

Взе един бял камък от купичката, наведе се и го постави в шан, юг, като прекъсна редицата черни камъни, която идваше от ъгъла.

— Ти си на ход — обади се и се облегна назад.

Всеки камък, който поставяше, активираше електрическа верига под дъската, която се регистрираше в ума на създанието. Въпреки това илюзията, че „формата“ наистина го е видяла как поставя камъка, беше силна. Раменете й се напрегнаха, когато се наведе по-близо, сякаш оглеждаше дъската, после кимна и вдигна глава като че ли да срещне погледа му.

Това пак беше само копие — съответствие — на жест, защото повърхността на главата й беше съвсем гладка — като буца глина или черупка, очакваща да й придадат форма.

Такова беше и като личност.

Извърна се с лека усмивка на устните. Само за няколко мига отвън беше станало много по-тъмно. Светлините на огромния купол, които преди едва се виждаха, сега грееха топло и изпълваха пустия, студен мрак.

— Пи ли за моята смърт, Ли Юан? — той тихо попита мрака. — Помисли ли си, че най-после всичко между нас е свършено?

Ала не беше свършено. Далеч не беше свършено.

Мислите му се върнаха към деня, когато бе изпратил „копието“ — две седмици след отряда убийци. То изобщо не знаеше; дори за миг не се бе усъмнило в това, че е истинският Де Вор. Наричаше себе си Де Вор и си въобразяваше, че винаги е било този човек и никой друг. В определен смисъл си и беше така. В края на краищата, нали го бяха изготвили въз основа на негов генетичен материал? Не бяха ли оформили съзнанието му неговите мисли и представи? Е, може би тогава в един много истински смисъл копието — това беше той. Несъвършено копие може би, но достатъчно добро, за да измами всички, с които застава лице в лице; дори и себе си, щом застанеше лице в лице с огледалото.

Гледаше как формата постави камъка си, като прикри собствената си редица и в същото време предпази връзките между своите групи. Усмихна се доволно. Точно този ход бе направил и самият той.

Прикриването… то беше важна част от играта. Вероятно също толкова важна, колкото и всяка финална схватка. Човек предварително трябваше добре да очертае територията си, като същевременно хитрува, за да провали бъдещите планове на противника: двете нужди — в прецизно равновесие.