Дейвид Уингроув - Бялата планина

Де Вор се наведе, взе камъче от купичката, задържа го за миг между пръстите си — усещаше хладната му полирана тежест и това му беше странно приятно. После го постави в пин, изток — започваше нова игра.

Изправи се, приближи се отново към прозореца и се загледа в мрака отвъд грейналото полукълбо.

Изобщо не се беше връщал от Марс. Онова, което преди десет години се бе приземило в Нанкин, беше копие — толкова реално, че можеше да се спори дали би могло да бъде наричано изкуствено. А той бе останал тук и бе усъвършенствал игрите си. Беше наблюдавал от този студен, далечен свят как онова нещо се справя на негово място.

Беше впечатляващо. Наистина беше надминало всичките му очаквания. Каквито и съмнения да таеше относно способностите му, те бързо се разсеяха. Според всички доклади то бе наследило и хитростта му наред с други негови черти. Но в края на краищата ресурсите му се бяха оказали недостатъчни. То беше просто един самотник, уязвим във всички отношения, в които е уязвим един самотник. Прикладът на Кар бе разцепил черепа му и бе сложил край на всичките му планове. Така ставаше със самотниците. Но ако преиначим думите на забравения поет Уитман, той щеше да съдържа в себе си мнозинство: щеше да е като зъбите на дракона, от които, извадени от устата на мъртвия дракон и засети, се раждаше нова реколта дракони и всеки от тях щеше да е по-изящен и по-свиреп от своя предшественик.

Пое си дълбоко дъх, обърна се и отново погледна към „формата“. Скоро щеше да дойде моментът. Щяха да вземат това неоформено създание и да го оформят — и тялото, и душата му. Да създадат същество, превъзхождащо онези, с които щеше да се срещне там, в Чун Куо. По-бърз и по-хитър звяр, неокован от жалост, любов или дълг. Нов модел, по-добър от стария.

Но този път — с лицето на друг.

Приближи се и постави длан на рамото на съществото. Плътта му беше топла, но с топлина от онзи вид, който се свързва със сетивата чак след миг-два: отначало му се струваше студена, почти мъртва. Е, така си и беше и все пак, когато го довършеха, то щеше да се смята за живо; би предизвикало дори самия Господ, ако Той каже:

— Аз те създадох.

Но чие ли лице да му сложи този път? Коя ли личност да обзаведе празната стая на съзнанието му? Наведе се към съществото да постави нов камък и разпростря линията си от пин към цу, север. Танг? Генерал? Или нещо по-незабележимо — нещо много по-неочаквано?

Де Вор се усмихна, изправи се, стисна фамилиарно рамото на съществото и се отдръпна. Щеше да е интересно да се види какво ще направят от него, защото то беше по-различно от предишното. Беше онова, за което бе мечтало собственото му несъвършено копие. Наследник. Първият от една нова порода. Едно създание много по-чисто.

Драконов зъб. Семето на унищожението, долетяло през вакуума на космоса. Първият камък в една нова и много по-ужасна игра. Разсмя се и усети как съществото се размърда в полумрака зад него — реагираше на шума. Да, първият… но не и последният.

Чен беше коленичил търпеливо пред огледалото. Наведената над него Уан Ти решеше косата му и я разделяше на снопчета. Той наблюдаваше как тя върза три от тях на темето му — пръстите й опитно и сръчно завързваха малките възелчета. После погледна отражението му, усмихна се и започна да сплита четвъртото в спретната, стегната плитка. Както винаги той се изненада от силата на ръцете й, от сръчността им и се усмихна. Добра жена беше тя. По-добра не би намерил.

— За какво си мислиш? — попита тя. Пръстите й подхванаха второто снопче, а очите й срещнаха неговите в огледалото.

— За това, че на мъжа му трябва жена, Уан Ти. И че ако всички мъже имаха жени, добри като моята, светът щеше да е по-хубаво място.

Тя се разсмя с мекия си, леко дрезгав, селски смях, който, също както толкова много други неща, които правеше, го караше да усеща дълбоко в себе си топлина. Чен сведе за миг очи и се замисли. Преди да я срещне, той беше мъртъв. Или все едно мъртъв. Там долу, под Мрежата, той просто беше съществувал, бе я карал ден за ден като гладен призрак, несвързан с нищо и пълен с тъга.