Дейвид Уингроув - Бялата планина

— В това, да гледаш на нещата отстрани, си има предимство — Бен заоглежда внимателно черупката, проследи с поглед финия орнамент от пукнатини под прозрачната глазура. — Виждаш събитията по-ясно от онези, които участват в тях. Нещо повече, научаваш се да задаваш правилните въпроси — извърна се назад и погледна Ли Юан. — Например: защо Ли Юан, след като знае кой е бащата на детето, не предприема нещо във връзка с това? Защо не си отмъсти на мъжа? Разбира се, винаги се е предполагало, че детето не е на Ли Юан. Но защо задължително да е точно така? Почти всички приеха, че Ли Юан се е развел с Фей Йен, за да е сигурно, че чуждото дете не може да има законни претенции към драконовия трон — но защо да е точно това? Ами ако това е било просто претекст? В края на краищата не е лесно да получиш развод, когато си танг. Изневярата сама по себе си е нещо сериозно, но не би била достатъчна причина. Но за да се защити линията на наследяване…

Ли Юан гледаше Бен като омагьосан, неспособен да откъсне очи от него. Сега Бен го освободи и той пристъпи напред разтреперан.

— Ти винаги си виждал всичко ясно, нали, Бен?

— До дъно.

— Прав ли бях?

— Задето се разведе с Фей Йен ли? Да. Но детето… Е, ще бъда откровен и ще ти кажа, че това донякъде ме озадачава. Напоследък доста си мислех за него. Той е твой син, нали, Ли Юан?

Ли Юан кимна.

— Защо тогава го лиши от наследство?

Ли Юан сведе очи — отново си спомни онази вечер, когато беше взел ужасното решение, припомни си вихъра от чувства. Беше очаквал най-лошото — беше се стегнал, за да посрещне достойно ужасната истина за нейното предателство, но после, след като разбра, че детето е негово, негово извън всякакво съмнение, се изненада, когато откри, че чувства не облекчение, а отвращение, защото в ума си вече се бе откъснал от нея. Беше я отхвърлил като счупен глинен съд. Дълго седя, измъчван от нерешителност, неспособен ясно да прозре нещата. Но след това го връхлетя споменът за Хан Чин, неговия мъртъв брат, там, до него в градината, с клонка бели цветове, затъкната в катраненочерната му коса — и го обзе яростна увереност какво точно трябва да направи.

Погледна към Бен — в очите му имаше сълзи.

— Исках да го предпазя. Разбираш ли ме, Бен? Да го предпазя от лошото. Той беше Хан, нали разбираш. Прероденият Хан Чин — поклати глава. — Знам, звучи ти безсмислено, но точно така го чувствах. И сега го чувствам — всеки път, щом се сетя за детето. То е…

Извърна глава и се опита да овладее — да скрие вътре в себе си — огромното си страдание. После отново се обърна към другия с открито, оголено лице — очите на Бен можеха да прочетат по него цялата му мъка, цялата му надежда, цялото му страдание.

— Не можех да спася Хан Чин. Бях твърде млад и безсилен. Но моят син… — преглътна, след това се извърна настрани. — Ако от връзката ми с Фей Йен можеше да излезе нещо добро, то реших да е това: синът ми да расте, без да го заплашва нищо.

Бен погледна надолу, след това потупа небрежно черупката и се изправи.

— Разбрах — той се върна до ръба на шадравана, после пак се обърна с лице към Ли Юан, — Въпреки всичко ти трябва да имаш синове, Ли Юан. Та нали си взе три съпруги точно заради това. Би ли могъл да спасиш всичките? Да ги предпазиш от беда?

Ли Юан го гледаше втренчено.

— Те ще бъдат синове…

— А синът на Фей Йен? Толкова ли е различен той?

Ли Юан извърна очи. На лицето му се беше изписала лека тъга.

— Не ме дразни, Бен. Мислех си, че от всички точно ти би разбрал.

Бен кимна.

— О, аз разбирам. Но исках да съм сигурен, че и ти го разбираш. Че не се опитваш да се самозалъгваш за истинските си мотиви. Казваш, че момчето ти напомня за Хан. Може и да е така и разбирам защо искаш да го опазиш от беда. Но има и нещо повече, нали? Ти още обичаш Фей Йен, нали? А детето… детето е онова истинско нещо, родено от любовта ви.

Ли Юан го погледна с благодарност.

Бен въздъхна.

— О, достатъчно ясно разбирам, Ли Юан. Ти си искал да си тя, нали? Да се превърнеш в нея. А детето… това е най-близкото нещо до това, което би могъл да направиш.

Ли Юан трепна — казаното от Бен беше самата истина.

— Значи съм бил прав да действам така?

Бен се обърна и се загледа надолу, в тъмните силуети на шараните, които бавно плуваха в дълбините.

— Спомняш ли си картината, която ти нарисувах в деня на своя годеж?

Ли Юан преглътна.

— Спомням си я. Картината с господаря Йи и десетте слънца — десетте черни птици на дървото фу сан .