Дейвид Уингроув - Бялата планина

Кар пропълзя в стаята. В коридора зави сирена. Чен щеше да я чуе и да се притече на помощ. Но Кар искаше да приключи с това. Де Вор беше негов. Толкова отдавна го преследваше. И независимо от всякакви заповеди, този път той щеше да се погрижи всичко да приключи.

Спря и извика:

— Предай се, Де Вор! Горе ръцете! Излез! Ще бъдеш съден справедливо.

Това беше шарада. Част от играта, която играеха. Но Де Вор нямаше да го послуша. И двамата вече знаеха, че играта е на живот и на смърт. Но трябваше да го каже. Също като последните думи от ритуал.

Отговорът дойде миг по-късно. Вратата отдясно се открехна и в стаята влетя граната. Кар я видя как описа дъга във въздуха и веднага позна какво е това. Пусна оръжието, запуши уши с ръце и притисна лице към пода. Беше осколочна граната. Взривът проби дупка в пода и сякаш вдигна във въздуха всичко наоколо.

В едно затворено помещение такава граната би опустошила всичко, но голяма част от силата й се разпиля по коридора. Кар стана стреснат, ала невредим. Ушите му звънтяха. И тогава вратата започна да се отваря.

Рефлексите му го изпревариха. Кар падна на колене и се претърколи напред, като по пътя подбра пушката си. Де Вор тъкмо се бе подал от вратата, а пистолетът до бедрото му вече стреляше, когато прикладът на Кар се стовари върху главата му. Зле се беше прицелил и го халоса по челюстта, точно под ухото, но ударът беше достатъчно силен, за да просне Де Вор по очи. Пистолетът му отхвръкна настрани. Кар се приближи, готов за нов удар, но вече беше твърде късно. Де Вор беше мъртъв — челюстта му беше раздробена и парчета от нея се бяха забили в мозъка му.

Кар се надвеси и впери поглед в стария си враг. Целият гняв, цялата ярост отново се надигнаха в него. Потрепери. После гневът го надви, той замахна с приклада и го стовари върху главата на Де Вор веднъж, втори, трети път. Черепът се пръсна и мозъкът на Де Вор се изсипа на пода.

— Копеле гадно… Смрадливо гадно копеле!

След това извади малката платнена кесийка от горния си джоб, развърза връзките и изсипа камъчетата върху мъртвеца. Триста шейсет и едно черни камъчета.

За сестрата на Хаавикко, Веза, и за приятеля на Чен, Павел. За Као Джиян и Хан Чин, за Лу Кан и Едмънд Уайът и за всички други, чиято смърт тежеше на съвестта му.

Кар потръпна и хвърли кесията. Беше свършено. Сега вече можеше да се прибере вкъщи и да заспи.

Ли Юан беше застанал сред плътните сенки край шадравана с шараните. Мракът го обвиваше като мантия. Изминалият ден беше дълъг и изморителен, но умът му беше бистър и ясен. Взираше се надолу в пластовете мрак и следеше ленивите движения на рибите. В бавното им, отмерено движение той разчиташе собствените си най-дълбоки мисли.

Много неща се бяха случили. Там вътре, в ясната хладина на кабинета му, всичко му се струваше в хаос. Де Вор беше мъртъв, планинските му крепости — унищожени. Но Клаус Еберт също беше мъртъв, а неговият син, генералът, бе избягал. Това му бе дошло като шок и бе подкопало отново придобитата му увереност.

Тук в тъмното обаче виждаше всичко в по-добра светлина. Беше оцелял след най-лошото, което биха могли да му причинят враговете му. Фей Йен и малкият Хан бяха в безопасност. Скоро щеше да има нов генерал, на когото да може да се довери. Това го успокояваше. В тази светлина дори отстъпките на Ван Со-леян пред младите патриоти му изглеждаха маловажни.

Прочисти за малко ума си от всичко това. Остави се да потъне в дълбините на спомена — настроението му беше мрачно, тъжно, дългът на живота му тежеше на сърцето му. Имаше приятелството на Цу Ма и три съпруги, които да удовлетворяват плътските му нужди. Скоро щеше да му се роди и дете — вероятно наследник. Но това не му стигаше. Толкова много неща липсваха в живота му. Самата Фей Йен. Хан Чин — толкова силно му липсваше, че понякога се събуждаше и възглавницата му беше мокра от сълзи. Най-лошото бяха кошмарите: сънуваше трупа на баща си — беззащитен в голотата си, болезнено измършавял, бледата кожа — изпъната над костите.

Съдбата на владетелите.

Обърна се и погледна към единствената лампа до вратата. Светлината се процеждаше през зеленината — папрати и палми, през опушената тъмнина на панелите като през дълбока вода. Напомняше му нещо друго — за светлината над бруления от вятъра хълм в Имението и за малката група, събрана около гроб без надгробна плоча. За лъчите по тревата и сенките в земните недра. Толкова уверен беше онзи ден — уверен, че не иска да спре времето и да върне миналото — отново свежо и ново. Но беше ли прав Бен? Не беше ли това онова нещо, което човек иска най-много?