Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Кажи ми, Волфганг Лайден. Ако ти бях дъщеря… — и отново се разсмя, сякаш не го беше казвала вече десетки пъти.

— Ами… щях да те заключа вкъщи, момичето ми. Така щях да направя!

— Първо ще трябва да ме хванеш!

Той я погледна и мрежата от бръчки около очите му за миг се очерта рязко на ярката светлина на лампите. След това кимна и рече по-тихо:

— Ще те хвана, ще те хвана.

След като приключиха с обичайния си вечерен ритуал, те млъкнаха. Тя изпи чашата си, свали ръкавиците и се захвана отново за работа, приведена над канала. Той коленичи наблизо и загледа как сръчните й ръце пипат по стегнатата плетеница от нишки с жицата и търсят слаби сигнали.

Между тях имаше някакво естествено разбиране. От самото начало — вече бяха минали почти три седмици от първата им среща — той бе усетил в нея нещо по-различно — може би в начина, по който го гледаше. Или може би просто защото тя, с двайсет години по-млада от него, го беше погледнала; беше го забелязала, бе му се усмихнала с прекрасната си усмивка и го бе накарала да се чувства едновременно и млад, и стар, и щастлив, и тъжен. От този първи ден бе започнала и играта им — безсмислената закачка, която — поне за него — беше твърде натоварена със значение, за да е безопасна.

— Хоп! — обади се тя и вдигна очи. — Още една от тези малки проклетийки е издъхнала!

Лайден кимна, но в ума му все още се въртяха зъбите й, прехапали бледата й долна устна, когато се съсредоточаваше; очите й, изпълнени със странна, почти страстна напрегнатост. Сякаш виждаше всичко по по-различен начин. Виждаше го по-ясно и в по-големи подробности.

— Колко още?

Тя приклекна назад и си пое дълбоко въздух.

— Осемдесет и седем съединения, сто и шестнайсет канала, единайсет ключа и четири главни панела — усмихна се. — Три седмици работа навън.

Тя беше част от екип от трима души, изпратен да извърши прегледа на палубата, който се, провеждаше два пъти годишно. Другите двама работеха здраво някъде другаде — проверяваха транспортната мрежа за дефекти; поправяха основните системи за канализация и обслужване; прочистваха масивните шахти, които пронизваха горните палуби като гигантски „пачи крака“. И те вършеха съществена работа, но нейната беше жизненоважна. Тя беше експертът по комуникациите. В ръцете й беше сложната мрежа от компютърни връзки, от които зависеше животът на палубата. Разбира се, те имаха добра защита и беше трудно да им се нанесе истинска повреда, но все пак си беше деликатна работа — по-скоро хирургия, отколкото инженерство.

— Също като огромна глава — му беше казала тя, — пълна с фини нерви, които препредават информация. Можеш да го нараниш, нали разбираш — и той си спомни как поглеждаше тя, истинската нежност и загриженост в очите й; сякаш наистина гледаше нещо живо.

Но сега, докато я наблюдаваше, си помисли: Три седмици. Това ли ще е всичко? И после какво? Какво ще правя, когато си тръгнеш? Тя забеляза, че я гледа, наведе се и леко докосна ръката му.

— Благодаря ти за ча , но не трябва ли да си на пост?

Той се разсмя.

— То все едно нещо става тук — но забеляза, че вече е започнал да й досажда, и се обърна да си върви. Спря чак в дъното на дългата, тъмна шахта и я погледна.

Беше се преместила по-навътре към центъра. Лампата над нея, висяща на стойката и прикрепена към кръста й с тънка, подобна на паяжина нишка, хвърляше златни отблясъци по тъмната й прибрана коса, докато се бе навела над следващия канал в редицата. Погледа я още малко — главата й току сновеше между светлина и сянка като главата на плувец. После въздъхна, обърна се и тръгна да слиза.

Чен седеше и гледаше екрана в ъгъла, докато Уан Ти обличаше децата. Апаратът беше включен на местния канал „Мидтекст“ и показваше група от десетина видни граждани на издигната платформа, а огромна маса от хора се бе събрала пред тях на Главната. Предаването беше на живо от Хановер, на двеста ли на югоизток оттук.

Най-отпред на екрана се виждаше канцлерът на танга, Нан Хо — той представляваше господаря си на откриването на първия от новите здравни центрове „Нефритов феникс“. Зад него беше застанал хсиен лин , главният магистрат на Хановерския хсиен , Шу Чен-хай, висок мъж с патрицианска осанка и голо теме, което блестеше влажно на светлината на лампите. Канцлерът говореше, разпънал пред себе си голям списък, и обясняваше „новата разпоредба“ на Ли Юан за Долните нива, като в частност се разпростираше по-подробно върху плана на танга за построяване на сто и петдесет здравни центрове из цялата долна една трета на града.