Дейвид Уингроув - Бялата планина

Беше съвсем тихо. Мах започна да брои. Беше стигнал до осем, когато дрънченето се повтори, но този път — по-глухо отпреди и много по-близко, почти под краката им. Само след миг в страничния люк се появи глава.

— Хей — извика стражът и се обърна, за да ги фиксира. — Имате ли разрешение да влизате тук?

Опитваше се да се вмъкне в тунела и съскаше от напрежение. Мах погледна към Леман, за да му даде знак, че поема инициативата в свои ръце. С незабележимо кимване Леман се отдръпна назад, отпусна глава на стената на тунела и притвори очи.

Стражът успя да се изкатери и още повече се приближи към тях. Тялото му се беше прегърбило в тясното пространство. Беше млад, тъмнокос офицер с високомерен израз, който подсказваше, че е напуснал школата за кадети преди не повече от месец.

— Какво правите тук? — попита той официално-надуто и опипа оръжието, което висеше на единия му хълбок.

Мах се засмя и поклати глава.

— А бе, ти не четеш ли инструкциите си?

Младият страж застана нащрек, засегнат не на шега от нетактичността на Мах.

— Точно затова съм тук. Току-що проверих. Никъде не се казва, че ще има ремонти по поддръжката.

Мах сви рамене.

— И ние сме виновни за това, така ли? По-добре, вместо да стоиш тук, вземи да отскочиш до администрацията и да разбереш за какво са ни пратили тук, а не да ни дебнеш в гръб. Чети това — измъкна от туниката си документите, с които ги беше снабдил Де Вор.

Той отново погледна стража в лицето: облагородяваше го някакво служебно благоговение към всякакви бумаги.

— Това удовлетворява ли те? — и Мах протегна ръка да си прибере документите.

Но стражът отстъпи крачка назад, втренчил поглед в отворения пулт и откритото табло.

— Все пак нещо не разбирам. Каква точно е вашата задача? В документите пише, че вие ще тествате „Ком Нет“, но това може да се прави и без да се занича в пултовете, нали така?

Мах отново се вгледа в него, за момент устните му се полуотвориха, сякаш се беше забравил. Спаси го бързата намеса на Леман. Той се приближи с привидно небрежен вид, измъкна от таблото една от картите и я тикна в лицето на охраната.

— Ти да си виждал някога такова нещо?

Стражът разглеждаше с голям интерес материала от абсолютно чиста пластмаса, без каквито и да е примеси; после вдигна поглед към Леман.

— Ами виждал съм…

Леман се изсмя. Но това беше студен, презрителен смях.

— Ти въобще не можеш да разбереш какво, по дяволите, е това, както и да му викаш, мило войниче. Знаеш ли например, че ако само една от тези карти попадне в друго гнездо, цялата мрежа ще се преебе? Приемането на спешна информация ще бъде задръстено, ще се обърка направлението на неотложните обаждания. Затова вземаме нужните мерки. Затова проверяваме всеки пулт. Много внимателно. Педантично. Трябва да сме сигурни, че нищо такова няма да се случи. Сега разбираш ли ме? — и погледна стража с раздразнение. — Хубаво. Ти изпълни задълженията си, а сега се изпарявай оттук и ни остави да си вършим работата. Тръгвай си, преди да напишем оплакване до офицера ти за грубо вмешателство.

Мах видя как на лицето на младия страж се изписа обида и яд и преглътна с облекчение. Онзи му върна документите и се вмъкна обратно надолу в тунела.

— Беше чудесно — каза Мах все още с тих глас, след което поклати глава. — Със сигурност няма да имаме повече неприятности.

Леман го погледна, после тръсна глава.

— Ето така — каза той и му подаде плочата. — Ти успя да изведеш цялата история. Аз просто отпратих нашия приятел.

Мах наведе очи.

— Наистина ли мислиш така? Всъщност той остана удовлетворен едва след твоето обяснение. Ами ако трябваше да го убиеш…?

Леман се обърна и за момент лицето му беше съвсем близо до това на Мах, а розовите му очи търсеха погледа на водача на Пин Тяо .

— Преди малко ме попита дали вярвам в нещо, Мах. Е, добре, има само едно нещо, в което съм убеден безрезервно — и това е силата на убеждението.

Ли Юан яздеше напред по пътеката надолу по хълма. Зад него с нежно полюшване идваше паланкинът, шестимата носачи пристъпваха по слабия наклон с оттренирани стъпки, а тихото им сумтене се разнасяше от слабия вечерен вятър.

Ли Юан се извъртя на седлото си и се обърна назад. Слънцето залязваше на запад, зад Та Па Шан. На умиращата му светлина бледожълтите коприни на паланкина изглеждаха оцветени в кървавочервено. Засмя се, пак се обърна напред и пришпори коня си. Денят беше чудесен. Ден, който дълго щеше да помни. А Фей Йен? Въпреки неразположението си Фей изглеждаше по-красива от всякога. А макар да не бяха правили любов, някак си му беше достатъчно просто да е с нея.