Дейвид Уингроув - Бялата планина

Напоследък приемаше тъмнината за приятел. Нощем, когато сънят бягаше от очите му, идваше тук и се взираше в черните пластове на мрака, в смътните силуети на шараните. Техните бавни, спокойни движения го унасяха, успокояваха болката в очите му, стомахът му се отпускаше. Често стоеше така цели часове, без да помръдне, загърнал плътно слабото си, престаряло тяло в черни коприни. Тогава за известно време умората го напускаше, сякаш нямаше място за нея в тази хладна, изпълнена с полусенки тишина.

После идваха призраците. Образите им се отпечатваха върху мрака, изпълваха тъмнината с живите силуети на паметта. Хан Чин с усмихнато лице и нахапана ябълка от градината в Тонджиян в ръка, Лин Юа, първата му жена, приведена в скромен поклон през първата им брачна нощ, притиснала в шепи малките си гърди, сякаш поднасяща себе си в дар. Или баща му, Ли Чин, който се смееше, а на всеки от показалците му беше кацнала птица — два дена преди да загине при онзи нещастен случай. И други се тълпяха, сякаш дошли на някакъв празник на мъртвите. Но за това той не беше разказвал на никого — дори на лекаря си. Странно, те му донасяха спокойствие. Без тях мракът би бил потискащ — просто чернилка, чиста и проста.

Понякога повикваше някого по име — тихо, шепнешком — и призракът идваше при него със светнали от смях очи. Такива си ги спомняше сега — радостни и най-щастливи. Сенки от лятна земя.

Стоеше тук вече повече от два часа, когато дойде един прислужник. Веднага разбра, че става въпрос за нещо сериозно — иначе надали щяха да го безпокоят. Усети как напрежението се връща като железни ленти, стягащи гърдите и челото му, усети как умората отново пропълзява в костите му.

— Кой ме вика?

Прислужникът ниско се поклони.

— Маршалът, чие хсия .

Той излезе, а зад него мракът се стелеше като мантия. Екранът в кабинета му светеше — лицето на Толонен го бе изпълнило. Ли Шай Тун седна в голямото кресло и отмести встрани меморандума на министър Хен. Остана така известно време, докато си събере мислите, после протегна ръка и натисна бутона за свръзка.

— Какво има, Кнут? Какво зло ти пречи да спиш?

— Вашият покорен слуга никога не спи — отговори Толонен, ала усмивката му беше измъчена, лицето — пепеляво. Щом забеляза това, студени тръпки запълзяха по гърба на Ли Шай Тун. „Кой ли е пък сега? — запита се той. — Вей Фен? Цу Ма? Кого са убили този път?“

Маршалът се обърна, а заедно с него — и образът на екрана. Предаваше от подвижна станция. Зад него се простираше обширен коридор с почернели от пушек стени. По-надолу се виждаха група мъже, които работеха на аварийно осветление.

— Къде си, Кнут? Какво е станало?

— В Бременската крепост, чие хсия . В казармата на Централата на охраната — лицето на Толонен в десния край на екрана отново се обърна към танга. — Лоша работа, чие хсия . Според мене сам трябва да дойдете и да видите. Прилича на работа на Пин Тяо , но… — Толонен се поколеба. По старото му, познато лице се изписа дълбока загриженост. Сви леко рамене и продължи: — Само че е различно, чие хсия . Напълно различно от всичко, което са правили досега.

Ли Шай Тун се замисли за миг, след това кимна. Усети как кожата на лицето му се опъва почти болезнено. Пое си леко дъх и изрече:

— Тогава идвам. Тръгвам при първа възможност.

Трудно беше да се познае мястото. Цялата палуба беше изтърбушена. Над петнайсет хиляди души бяха загинали. Опустошението се бе разпростряло и до близките заграждения, и към горната и долната палуба, но онова не беше почти нищо в сравнение с това тук. Ли Шай Тун вървеше до своя маршал и обръщаше пребледнялото си, останало без кръв лице ту насам, ту натам. Грозни купчини спечен катран — само това беше останало от човешките тела — бяха струпани край запечатаните изходи. Усещаше всепроникващата воня на изгоряла плът, сладникава и ужасна, от която му се повдигаше. Двамата спряха и се огледаха назад.

— Сигурен ли си? — старият танг погледна своя маршал. В очите му имаше сълзи. Лицето му бе изкривено от болка, бе притиснал длани една о друга.

Толонен извади от джоба на туниката си кесия и му я подаде.

— Оставили са това. За да знаем кой го е извършил.

В кесията имаше пет малки стилизирани рибки. Две от златните медальончета се бяха стопили, останалите блестяха като нови. Риби — символът на Пин Тяо .

Ли Шай Тун ги изсипа на дланта си.

— Къде ги намерихте?

— От другата страна на печатите. Имало е и още, сигурни сме, но горещината…