Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Лошо, Кнут. Щом не можеш да се довериш на собствените си ръце, когато си бръснеш врата…

Толонен се разсмя — къс, горчив лай.

Старият танг се обърна.

— Ти обаче се справяш, Кнут — той се усмихна. — На тебе поне ти вярвам.

Маршалът срещна погледа на господаря си, трогнат от думите му — знаеше, че това е нещото, което оформя живота му и му придава смисъл: да има уважението на този човек, пълното му доверие. Без да мисли, той коленичи в краката на Ли Шай Тун.

— Ще открия този човек и ще се справя с него, чие хсия . И мой собствен син да беше, пак ще го довърша.

В същото това време на другия край на света Ли Юан вървеше по една от пътеките в Тонджиян. Усещаше аромата на цъфналите ябълки и сливи, а под тях — по-острия и по-сладък мирис на черешите. Ароматът му напомняше, че отдавна не е идвал тук; и колко малко неща са се променили, докато го е нямало.

На върха на терасата спря и огледа долината, широкото мраморно стълбище, което се спускаше към езерото. Щом я видя, се усмихна — там, от другата страна на езерото — разхождаше се между дърветата. Известно време просто я гледаше — сърцето му беше започнало да тупти по-бързо още щом я зърна — после заслиза надолу, като прескачаше по две-три стъпала наведнъж.

Когато тя се обърна, той беше само на няколко крачки от нея.

— Ли Юан! Не ми каза, че…

— Съжалявам, аз… — но думите утихнаха, щом забеляза колко се е закръглила, колко кръгъл е коремът й. Вдигна поглед, срещна за кратко нейния и пак погледна надолу. „Маят син — помисли си той. — Моят син.“

— Добре съм.

— Изглеждаш прекрасно — той я прегърна и усети колко много време е изминало, откакто я е прегръщал за последен път. Но сега внимаваше и бързо я пусна. Хвана ръцете й и се учуди колко мънички бяха, колко изящни. Беше забравил.

Не, не го беше забравил. Просто не си го спомни.

Засмя се тихо.

— Колко още остава.

Тя отмести поглед.

— Вече мина повече от половината. В седмия месец съм.

Той кимна, после докосна кръглия й корем — усети колко твърдо е тялото й под коприните — като зрелите плодове в клоните над тях.

— Чудех се… — започна тя и отново го погледна, след това млъкна и наведе глава.

— За какво си се чудела? — попита той, без да откъсва очи от нея. Внезапно осъзна какво го тревожи. — Освен това как ме посрещаш? Нямаш ли усмивка за съпруга си, който се завръща у дома?

Протегна ръка и нежно повдигна брадичката й. Усмихна се, но тя не му се усмихна в отговор, а се извърна сприхаво и заби поглед в краката си. Сянка на листо падна върху съвършеното й лице, слънчеви зайчета танцуваха в лъскавата й черна коса, но устните й бяха свити.

— Донесъл съм ти подаръци — продължи тихо той. — Горе в къщата са. Ще дойдеш ли да ги видиш?

Тя го погледна и пак отмести поглед. Този път той забеляза студенината в очите й.

— Колко дълго ще останеш този път, Ли Юан? Един ден? Два дена — и пак ще си отидеш?

Той въздъхна и погледна ръката й. Лежеше отпуснато в неговата с дланта нагоре, пръстите — леко присвити.

Аз не съм кой да е, Фей Йен. Нося голяма отговорност — особено в тези времена. Баща ми има нужда от мене — той разтърси глава. Опитваше се да разбере чувствата й, но не можеше да сдържи яда си от това, че тя така го посреща. В крайна сметка не беше виновен той . Беше си мислил, че ще му се зарадва.

— Ако ме няма дълго време, просто няма как. Не само този път. Много повече бих искал да бъда тук, повярвай ми, любов моя. Наистина бих…

Тя като че ли поомекна; за миг ръката й стисна неговата, ала продължаваше да не го гледа в очите.

— Никога не те виждам — тихо изрече тя. — Тебе все те няма.

Една птичка литна от близкото клонче и за миг отвлече вниманието му. Вдигна поглед и проследи полета й. Когато отново я погледна, откри, че тя го гледа. В черните й очи се четеше упрек.

— Странно — рече той, като подмина думите й. — Това място… толкова малко се е променило с годините. Тук играех като дете преди десет-дванайсет години. И дори тогава си представях как векове наред е било същото. Неизменно. Неизменящо се. Само обичайният кръговрат на сезоните. Помагах на прислужниците да берат ябълки, носех им празните кошници. После имах непоносими болки в стомаха от всичките ябълки, които излапвах — засмя се, щом забеляза как погледът й омекна. — Както всяко дете — добави той след малко; съзнаваше, че лъже, ала си мислеше за миналото, в което наистина е било така. Тогава, преди Града, когато това са били простете радости на всяко дете.