Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Народе на Чун Куо, имам тъжна новина за тебе… — започна той с неочаквано непосредствен тон; в ъгълчетата на очите му се бяха събрали сълзи и това подчертаваше огромното чувство на наранено достойнство, което се излъчваше от него.

Де Вор внезапно се напрегна и се наведе напред. Какво ли се е объркало?

Вей Фен започна да разказва за трагедията, сполетяла Бремен. Де Вор следеше с безстрастен поглед картината и чакаше старецът да каже още нещо, да съобщи още някоя новина. Но не последва нищо подобно. Съвсем нищо. А после Вей Фен изчезна и на екрана отново се появи Юе Лун на чисто бял фон.

Де Вор остана така още миг, после се надигна от стола и се обърна към Леман:

— Не са го направили… Тия копелета не са го направили!

Понечи да каже още нещо, но лампите по таблото на бюрото му взеха да присветват настоятелно. Натисна нужното копче, приседна на ръба на бюрото и се обърна към екрана.

Очакваше да е Виганд. Но лицето, което изпълни екрана, не беше неговото. Беше Ханс Еберт.

— Какво, по дяволите, става, Хауард? Току-що ми се наложи да прекарам два часа с куп опечени на скара момчета от Специалното разследване! Бремен, в името на боговете! Тъпите копелета са нападнали Бремен!

Де Вор сведе поглед. Умишлено не беше споменал нищо на Еберт за техните планове за Бремен — знаеше, че Толонен ще прослуша всички до един от своите офицери с високи чинове, дори и бъдещия си зет — да не би някой да знае нещо за нападението. След като веднъж бе хванат по този начин, първата мисъл на Толонен щеше да е, че пак са проникнали на ниво висш команден състав. Ето защо не се учуди, когато разбра, че Толонен толкова бързо се е задействал.

— Знам — просто каза той и погледна Еберт в очите.

— Какво искаш да кажеш с това „знам“? Ти да не би да си замесен?

Без да обръща внимание на гнева на Еберт, той кимна и бързо, с тих глас обясни причините. Но Еберт нямаше да се успокои толкова лесно.

— Искам среща! — очите му мятаха светкавици. — Днес! Искам да разбера какво още си намислил.

Де Вор се поколеба — не за първи път намираше държанието на Еберт за дълбоко обидно, но после кимна. Точно сега Еберт играеше твърде важна роля в плановете му. Разбира се, нямаше нужда да му казва всичко. Само колкото да му създаде илюзията, че му се доверява.

— Добре. Днес следобед — изрече Де Вор, без да издава нищо от онова, което си мислеше. — При Му Чуа. Ще се видим там, Ханс. След четвъртия звънец.

Прекъсна връзката и се облегна назад.

— Проклет да е! — изруга той разтревожен, че все още нищо не се чува. Обърна се. — Щефан! Разбери къде, по дяволите, се губи Виганд. Искам да знам какво става.

Сподири с поглед албиноса, след това се огледа из стаята. Все по-нарастваща неувереност изместваше чувството на доволство.

Само след малко Леман го потвърди.

— Виганд е мъртъв — съобщи той, щом се върна. — Заедно с още петдесет души от нашите и сто и петдесет от Пин Тяо .

Де Вор се отпусна тежко в креслото.

— Какво е станало?

Леман поклати глава.

— Само това знаем. Засякохме докладите на охраната от Познанския и Краковския гарнизон. Сякаш са знаели, че ще нападнем.

Де Вор сведе поглед. Богове! Значи реколтата беше недокосната, житниците на Град Европа — непокътнати. По-лоша новина не би могъл и да получи.

Потръпна. Това драматично променяше нещата. Онова, чиято цел бе да отслаби Седмината, само ги бе сплотило.

През цялото време знаеше какъв би бил вероятният ефект от един отделен удар срещу Бремен. Знаеше колко дълго ще бъдат възмутени хората от нападението над жилищата на войниците, от убийството на невинни жени и деца. Точно затова беше планирал двата удара едновременно. Ако Източноевропейските плантации пламнеха, а сигурното убежище в Бремен рухнеше, с това той бе очаквал да посее семената на страха в Град Европа. Но страхът се бе обърнал на гняв, а онова, което трябваше да бъде опустошителен психологически удар за Седмината, се бе превърнало точно в обратното.

Нищо чудно тогава, че Вей Фен бе говорил така. Чувството за огромно морално негодувание, което излъчваше старецът, беше дълбоко. И нямаше съмнение, че милионите, които гледаха, го споделяха. Значи сега Седмината имаха подкрепата на масите в цяло Чун Куо. Разрешението, ако поискат, да вземат мерки, каквито намерят за добре, срещу врага.

Де Вор въздъхна и заби поглед в ръцете си. Не. По-лошо не можеше и да бъде.

Ами сега? Как така бяха разбрали? Отчаянието му внезапно се превърна в гняв. Изправи се рязко. Виганд! Сигурно е бил Виганд! Което означава, че вестта за смъртта му е фалшива — беше я изфабрикувал, за да им я пробута. Което значи, че…