Дейвид Уингроув - Бялата планина

„Направил си го, за да отървеш собствения си задник“ — помисли си Де Вор, докато се мъчеше да се успокои и да не убие Еберт още тук, на място. Не биваше да действа припряно. А и може би Еберт беше прав, какъвто и да беше истинският му мотив. Може би иначе щеше да стане много по-голяма беля. Поне крепостите бяха в безопасност. Но му оставаше проблемът как да се справи с Пин Тяо .

— Значи Виганд е мъртъв?

Еберт кимна.

— Сам проверих.

„Да — помисли си той. — Бас ловя, че си.“ Насили се да отпусне юмруци, после се извърна. Това беше моментът, в който беше стигнал най-близо до загубата на контрол. „Не си изпускай нервите“ — рече си той, но това не му помогна. В Еберт имаше нещо, което го предизвикваше да се отприщи. Но не, така действаше Толонен, не той. Точно това правеше стареца толкова слаб. И Еберт също. Но той не беше такъв. Той използваше своя гняв — караше го да работи за него, а не против него.

Момичето донесе виното и ги остави сами. Щом Еберт се обърна да си налее, Де Вор се загледа в него и не за първи път се зачуди какво щеше да излезе от Ханс Еберт, ако не се беше родил наследник на „Джен Син“. Сигурно чукундур от долните нива. Наемник на някой по-голям и по-способен, но общо взето същият груб, себичен тип, пълен с надувки и с член, по-голям от мозъка.

Но беше ли честно това? Нямаше ли също и нещичко героично в Еберт — нещо, което обстоятелствата биха могли да моделират другояче? Той ли беше виновен, че му е позволено всичко и не му е отказвано нищо?

Еберт се обърна усмихнат и Де Вор кимна на себе си. Да, той си беше виновен. При цялата си външност Еберт беше слабак и слабостта му им бе струвала скъпо. Щеше да си плати. Не сега — сега им беше нужен, — а по-късно, след като вече бе изпълнил предназначението си.

— Кан пей! — Еберт вдигна чашата си. — Както и да е, Хауард — имам по-добри новини.

Де Вор присви очи. Какво още си беше наумил Еберт?

Еберт отпи на големи глътки, после седна срещу Де Вор.

— Вечно се оплакваш, че парите не стигали. Е… — усмивката му се разшири, сякаш се радваше на собствената си хитрост. — Намерих нови спонсори. Мои познати.

— Познати ли?

Еберт се разсмя.

— Приятели… Хора, симпатизиращи на онова, което правим.

Де Вор отново почувства как напрежението пропълзява в крайниците му.

— Какво каза?

Лицето на Еберт се проясни, изведнъж доби рязкост.

— О, не се безпокой, не знаят никакви подробности. Не съм тъп. Първо ги проучих. Оставих ги да говорят. После, по-късно, си поговорих с тях на четири очи. Това са хора, на които имам доверие, разбираш ли ме? Хора, които познавам от много отдавна.

Де Вор продължително си пое въздух. Може и така да беше, но той сам щеше да ги провери. Най-подробно. Защото що се отнасяше до това, не вярваше на преценката на Еберт.

— За какви суми говориш?

— Достатъчно, за да можеш да довършиш крепостите си.

Де Вор се подсмихна. Знаеше ли Еберт колко пари трябват за това или просто гадаеше? Едно беше сигурно — че никога не е казвал на Ханс Еберт колко струва всяка от огромните подземни крепости.

— Това е хубаво, Ханс. Трябва да се видя с тези твои приятели.

Му Чуа затвори вратата зад себе си — беше бясна на Еберт. Беше видяла синините по ръцете и гърба на момичето. Копеле недно! Нямаше нужда. Момичето беше едва на четиринайсет години. Ако беше искал такива неща, трябваше да си каже. Щеше да му изпрати някое от по-големите момичета. Те поне бяха претръпнали.

Стоеше неподвижно, със затворени очи и се опитваше да се успокои. Всеки момент го чакаше да се появи, а не трябва да й проличи колко е ядосана. Можеше да стигне до Лу Мин Шао и тогава щеше да плаща майка си и баща си.

Приближи се до бюрото си и се захвана да изчислява сметката му — за двата пъти, за виното и ча . Щом се сети за госта му, се спря и се намръщи. В този ши Рейнолдс имаше нещо странно познато — като че ли се бяха виждали в миналото, но не можеше да се сети къде и как. Изглеждаше доста приличен човек, но всъщност можеше ли да се твърди подобно нещо за някого, свързан с това младо копеле? Искаше й се да бе подочула за какво си говорят. Можеше да ги подслуша — в края на краищата само преди четири месеца Лу Мин Шао бе инсталирал устройството за следене — но й беше трудно да нарушава отколешни навици. Никога не бе шпионирала клиентите си и нямаше намерение да започва тепърва; не и ако Лу специално не й заповядаше.

Щом чу гласа на Еберт отвън, Му Чуа замръзна на място, после се обърна — точно навреме, за да го поздрави на вратата.