Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Всичко както пожелахте ли беше; господарю?

Той се разсмя и фамилиарно я докосна по гърдата.

— Беше хубаво , Му Чуа. Много хубаво. Бях забравил какво хубаво заведение въртиш.

Усмивката й се разшири, макар и вътре в нея нещо да се разтрепери, когато я докосна. Напоследък я докосваха твърде малко мъже — предпочитаха по-свежа плът; но въпреки това имаше нещо ужасно в мисълта да му се остави да я използва.

— Радвам се — поклони му се тя. — Заповядайте — подаде му сметката. Цифрите бяха написани на мандарин върху яркочервена хартия.

Той се усмихна и без да погледне сметката й, й подаде един-единствен чип. Тя го погледна и пак се поклони.

— Ама… благодаря ви, господарю. Прекалено сте щедър.

Той се засмя, разгърна робата й, разголи гърдите й и ги заразглежда. После се обърна, като че ли доволен, и тръгна към вратата.

— Простете, майор Еберт… — започна тя и пристъпи напред. Той спря и се обърна.

— Да, майко Чуа?

— Чудех се… какво ли става с момичето.

Еберт се намръщи.

— С момичето ли?

Му Чуа извърна очи.

— Златно Сърце. Несъмнено си спомняте? Тринайсетгодишното момиче, което купихте оттук. Онзи път, когато дойдохте с другите войници.

Той се разсмя — странно студен смях.

— А, да… бях забравил, че съм я взел оттук.

— Е?

Той я погледна и се извърна — беше изгубил търпение.

— Виж, имам си работа, Му Чуа. Сега съм майор, имам си задължения…

Тя го погледна отчаяно, после наведе глава и на устните й се изписа усмивка.

— Разбира се. Простете, майоре. — Но вътрешно кипеше. Имал работа! Явно нямаше чак толкова работа, щом можеше цели два часа, че и повече, да чука момичетата й!

Щом вратата зад гърба му се затвори, тя се изплю там, където беше стоял, след това взе да загръща халата си. Гледаше как плюнката бавно се стича по червената лакирана врата.

— Копеле недно — промълви тя. — Една думица да ми беше казал. Просто исках да знам как е тя — дали е още жива.

Погледна чипа в ръката си. Хиляда юана — над четирикратно повече от сметката му — но за него това сякаш не беше нищо.

„Може би е заради това — помисли си тя и здраво стисна чипа. — Може би нямаш собствени ценности, защото нямаш понятие кое колко струва всъщност. Мислиш си, че можеш да купиш всичко.“

Е, сигурно можеше. Но въпреки всичко му липсваше нещо. Липсваше му приличие.

Тя се приближи до бюрото, отвори чекмеджето, извади касата и я отключи със старомодния ключ, който висеше на врата й. Прерови чиповете, намери два за по двеста и петдесет юана , извади ги и постави на тяхно място хилядарката на Еберт. После се усмихна на себе си, бръкна в бельото си и след като се овлажни с пръст, прибра двата чип там.

Вече беше спестила повече от достатъчно. Почти. Още месец — най-много два — и можеше да се измъкне оттук. Далече от Лу Бакенбарда и копелета като Еберт. Може би щеше дори отново да започне свой собствен бизнес. Защото в края на краищата мъжете си бяха мъже. Там Горе можеше да говорят и да се обличат по-различно, но под всичко това си бяха същите.

Тя се разсмя — изведнъж се бе зачудила колко членове от Първите нива бе поемала в себе си, откакто беше в бизнеса. Не, що се отнася до това, всичките бяха еднакви. Можеше да говорят колкото си искат за чистота, но действията им винаги ги издаваха. Ето защо бизнесът беше процъфтявал дълги години — заради мрака, който всички до един носеха в себе си. Мъже. Всички те можеха да разправят, че са над тези неща, но колкото и да се опитваха, колкото и да се катереха нагоре по нивата, имаше едно нещо, от което не можеха да избягат.

Фей Йен стоеше пред него, разгърнала халата си, разкрила своята голота.

— Моля те, Юан… Няма да ми навреди.

Погледът му се плъзна по гърдите й, проследи извивката на корема й и се върна на лицето й. Искаше я толкова силно, че го болеше, но трябваше да мисли и за детето.

— Моля те…

Тонът на гласа й, нуждата , която изразяваше, го накараха да потръпне. После протегна ръка и я докосна.

— Лекарите… — започна той, ала тя клатеше глава. Очите й — прекрасните й черни и влажни очи — го молеха.

— Какво знаят те? Могат ли да почувстват онова, което чувствам аз? Не… Ела, Юан. Люби ме. Не знаеш ли колко ми липсваше?

Той потръпна, щом усети пръстите й на врата си, после кимна и се остави да го съблече — но все още се чувстваше така, сякаш прави нещо нередно.

— Може да ти навреди… — след това каза той, отпуснат до нея. Ръката му нежно галеше корема й.