Дейвид Уингроув - Бялата планина

Щом Му Чуа влезе, той вдигна поглед. Едно от момичетата я следваше с пълен поднос. Му Чуа му се усмихна — в ъгълчетата на очите и устата й се очертаха бръчки.

— Помислих си, че докато чакате, бихте пийнали малко ча , ши Рейнълдс.

Момичето коленичи и започна да налива чай. Де Вор заоглежда Му Чуа. И тя беше много по-остаряла и грохнала, отколкото си я спомняше. Сега беше прехвърлила шейсетте години и изглеждаше съсухрена — легендарните извивки на фигурата й принадлежаха на миналото. Смъртта сякаш бе проникнала в нея и се показваше: в окльощавелите й ръце и крака, в изопнатите й жили, в отпуснатата плът по врата, ръцете и гърдите. Познаваше я от по-добрите й времена, макар тя надали го помнеше.

Тя го наблюдаваше, сякаш съзнаваше как я гледа. Но дори и да беше така, щом отново заговори, усмивката й се върна, силна както винаги. Усмихна й се в отговор. Макар че тялото й се предаваше, духът й беше жив — въпреки всичко, което я бе сполетяло.

— Да му кажа ли, че сте тук?

Той поклати глава, после пое подадената му от момичето чаша.

— Не, Му Чуа. Ще почакам.

Тя се поколеба — очите й се стрелнаха към момичето, след това — отново към него.

— В такъв случай бихте ли желали още нещо?

Той пак се усмихна.

— Не. Но ви благодаря. Просто го уведомете, че съм тук. Искам да кажа, след като свърши.

Проследи я с поглед, докато излизаше, после се огледа учуден. Старият протектор на Му Чуа, босът на Триадите Фен Чун, беше умрял преди три години и бе оставил вакуум във властта тук, под Мрежата. Триади съперници водиха дълга, кървава война за територията на мъртвеца, която завърши с победата на Лу Мин Шао, или „Лу Бакенбарда“, както беше по-известен. Лу, който не уважаваше изящните подробности, бе обявил за своя собственост „Домът на деветия екстаз“ на Му Чуа и й беше позволил да остане като мадам и официално да отговаря за всичко. Но истината беше, че Лу дърпа конците — използваше заведението за място за продажба на наркотици и за разни други неща, както и за да забавлява клиентите си Отгоре.

Нещата се бяха променили и в този процес домът на Му Чуа бе загубил блясъка си. Момичетата вече не бяха толкова безгрижни, а насилието, някога забранено тук, сега бе обичайно нещо в ежедневието им.

Така се променя светът, помисли си Де Вор, докато разсъждаваше дали да не направи на Лу Бакенбарда едно предложение, свързано с мястото.

— Какво ти е толкова весело?

Обърна се рязко, изненадан, че не е чул кога е влязъл Еберт. После забеляза, че майорът е бос. Копринено пау обгръщаше свободно голото му тяло.

Де Вор остави купичката с ча и се изправи срещу Еберт.

— Мислех си, че бързаш да се срещнеш с мене?

Еберт се усмихна, подмина го и дръпна въжето на звънеца, за да повика някое от момичетата. Обърна се — продължаваше да се усмихва.

— Бързах. Но имах време да премисля нещата — тихо се засмя. — Трябва да ти благодаря, Хауард. Ти знаеше, че Толонен ще провери офицерите си, нали?

Де Вор кимна.

— Така си и мислех.

Вдясно нещо се раздвижи, завесите зашумоляха и едно момиче влезе със сведена глава.

— Викали сте ме, господари мои?

— Донеси ни бутилка от най-доброто вино, което имате, и две… — той погледна към Де Вор и се поправи: — Не, нека бъде само една чаша.

Когато тя излезе, Де Вор погледна надолу и за първи път позволи на гнева да му проличи.

— Ханс, какво си се наумил, да ти го начукам?

Еберт примигна, изненадан от внезапната враждебност на Де Вор. После се стегна и се обърна с лице към него.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да те убия!

— Да ме убиеш ли? Че защо?

— Заради онова, което направи. Не ми отне много време да свържа нещата. Очевидно няма друга възможност. Никой друг не знаеше достатъчно за нашите планове да нападнем Плантациите. Ти трябва да си онзи, който е надул свирката.

Еберт се поколеба.

— А, това ли… — и не е за вярване, но се ухили. — Боя се, че ми се наложи, Хауард. Един от нашите капитани беше надушил нещо. Ако беше някой от моите хора, бих могъл да направя нещо, но онзи вече го бе включил в доклада си. Налагаше се да действам бързо. Ако ги бяха хванали живи…

Де Вор дишаше странно, сякаш се готвеше да се метне върху по-едрия мъж.

— Сигурен съм, че разбираш, Хауард — продължи Еберг и отмести поглед. — Също като при уей чи . Понякога се налага да жертваш дадена група заради играта. Е, и сега беше същото. Или трябваше да действаме, или да загубим цялата игра. Направих го за добро.