Дейвид Уингроув - Бялата планина

Още миг само я гледаше. След това се усмихна и леко стисна ръката й.

— Ела. Да се връщаме.

На моста спря и се загледа в езерото. Гледаше как лебедите се плъзгат по водата и усещаше топлината на ръката й в своята.

— Колко ще останеш този път? — попита тя. Гласът й беше по-мек, не толкова настоятелен като преди.

— Една седмица — той се обърна към нея. — Може би и повече. Зависи как ще се развият нещата.

Тя се усмихна — първата усмивка, която му даряваше от седмици насам.

— Това е хубаво, Юан. Омръзна ми самотата. Твърде дълго съм била сама преди.

Той кимна.

— Знам. Но всичко ще се промени. Обещавам, Фей. Оттук нататък ще бъде все по-хубаво.

Тя вдигна брадичка и се взря в очите му.

— Надявам се. Тежко ми е тук сам-самичка.

Тежко? Той огледа спокойното езеро, плодната градина зад него и се зачуди какво ли иска да каже тя. Тук той виждаше само мекота. Само отдих от суровата житейска реалност. От работата и дълга. Усещаше само здравия мирис на растежа.

Усмихна се и пак я погледна.

— Реших нещо, Фей. Докато ме нямаше тук.

— Какво?

— Момчето… — той пак положи ръка върху издутия й корем. — Реших да го кръстим Хан.

Леман го събуди и зачака да се облече.

Де Вор се обърна, докато оправяше връзките на туниката си.

— Кога се разчу новината?

— Преди десет минути. Изчистиха всички канали, за да предадат съобщението. Вей Фен ще говори.

Де Вор вдигна вежди.

— Няма да говори Ли Шай Тун, така ли? — той се разсмя. — Добре. Това показва колко сме го потресли — обърна се, погледна таймера на стената и после — отново Леман. — Верен ли е?

Леман кимна.

Де Вор сведе поглед и се замисли. От нападението бяха изминали почти четири часа. Беше очаквал да реагират по-бързо. Но не това го тревожеше.

— Виганд докладва ли?

— Още не.

Де Вор отиде в съседната стая и седна пред големия екран. Пръстите му докоснаха бутоните на облегалката. Леман се приближи и застана зад него.

Юе Лун — колелото от дракони, символ на Седмината — изпълни екрана. Така беше преди всяко официално съобщение, но този път колелото беше на бял фон — това означаваше смърт.

Из цяло Чун Куо десетки милиарди седяха пред екраните и чакаха замислени — гадаеха какво ли бе прекъснало програмата. По време на Войната-която-не-беше-война това бе нещо обичайно, но от известно време насам тези неща отсъстваха от екрана. Това придаваше допълнителен оттенък на събитието.

Отново погледна към Леман.

— Когато се обади Виганд, дай ми го. Искам да знам какво става. Вече отдавна трябваше да е докладвал.

— Уредено е вече.

— Добре — обърна се отново към екрана и се усмихна; представяше си какъв ефект ще има това върху Седмината. Щяха да се щурат като термити из гнездото, в което току-що е забит голям прът; да раздават заповеди наляво-надясно; да се подготвят за по-нататъшни нападения, без да знаят откъде ще дойде следващият удар.

През последните няколко месеца нещата бяха поутихнали. Нарочно — той искаше да създаде на Седмината фалшиво чувство за сигурност, преди да нанесе удара си. Онова, което имаше значение, не беше самият акт, а контекстът му. По време на война пресищането с трагедии приспиваше въображението на хората, но в мирно време подобни действия придобиваха ужасно значение. И сега беше така.

Биха очаквали от него нов удар — да удари, докато още не се бяха съвзели; но този път нямаше да постъпи така. Не веднага. Щеше да остави нещата да се уталожат и чак тогава щеше да удари пак, като внимателно подбере мишените така, че ударът да има максимален ефект и Седмината да хабят силата си в борба със сенки, докато той отново събира сили. Най-накрая нервите им нямаше да издържат и волята им за борба щеше да рухне. Тогава — и само тогава — щеше да удари с всичка сила.

Отново отпусна глава на дебелата кожена облегалка. Отпускаше се за първи път от дни насам. Изпълни го чувство на доволство. Победата нямаше да дойде за една нощ, но не такава беше неговата цел. В тази игра се изискваше търпение, а времето беше на негова страна. Всяка изминала година носеше все по-големи проблеми на Чун Куо — увеличаваше теглото на цифрите, притискащи властите. Трябваше само да чака — като куче, преследващо голям елен — да го хапе по пищялите и силите му все повече да отслабват, докато най-накрая се строполи.

От тонколоните от двете страни на екрана се разнесе военна музика. После образът рязко се смени. Лицето на Вей Фен, танг на Източна Азия, изпълни екрана — набраздено от мъка.