Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Имаше малък проблем, но всички мрежи са си на местата. Трябваше да убия човек. От сигурността. Но твоят човек вътре, Хансен, ще се погрижи за това.

За момент Де Вор се вгледа в Леман.

— И никой друг не те видя.

— Само стражите на бариерата.

— Добре — Де Вор сведе поглед, взе кубчето между пръстите си — знаеше, че съдържа всички комуникационни мрежи, които бяха подменили — после го бутна настрани.

— Всички са включени, нали? След десет дни можем да ударим. Нямаше проблеми с Мах, предполагам?

Леман поклати глава.

— Не. Изглежда желае толкова, колкото и ние, да се добере до тях.

Де Вор се усмихна. Както и трябва да бъде.

— Добре. Вземи си душ и се преоблечи. Ще се видим на вечеря за брифинга.

Когато Леман излезе, той се изправи и прекоси стаята, за да разгледа подробната диаграма на централата на сигурността, закачена на стената. Бремен беше самото сърце на силите за сигурност в Град Европа; „неуязвимата“ им крепост. Но самата идея за неуязвимост ги правеше слаби. След десет дни щяха да го разберат. Щяха да опитат горчивите плодове на арогантността си.

Засмя се и се върна зад бюрото си, после се протегна и отвори чекмеджето пред себе си. Беше ги изучавал цял следобед — още откакто ги бяха донесли. Пълните записи на всички творения на момчето — копие от папката, която маршал Толонен бе взел със себе си в Тонджиян същата тази сутрин, копие, направено в кабинета на самия Толонен от личния адютант на Толонен — млад мъж, когато беше вербувал за каузата си преди пет години, още докато онзи беше само кадет.

Усмихна се, като си припомни как беше посветил момчето, как го бе накарал да произнесе тайната клетва. Беше толкова лесно. Всичките бяха толкова способни; толкова млади, надъхани и узрели за някаква нова идеология — за нещо ново, в която да могат да повярват. И той, Де Вор, беше това ново нещо. Той беше човекът, чието време щеше да дойде. Това им бе казал и те му повярваха. Можеше да я види в очите им — онази спешна нужда да служат на някоя нова и по-добра кауза — на нещо по-красиво и по-абстрактно от този отвратителен свят на нива. Наричаше ги „своето братство“ и те откликваха с ужасен глад. Глад да се освободят от този свят, управляван от хан . Отново да бъдат свободни, самоуправляващи се и самоконтролиращи се. И той подхранваше този техен глад, даваше основание за съществуването им — очакване на по-добър свят. Колкото и време да отнемеше.

Отвори папката, прелисти страниците, спираше тук и там, за да се възхити на красотата на дизайна, на простата елегантност на формулата. Беше подценявал момчето. Мислел го беше просто за умно. Свръхумно може би, но нищо повече. Обаче тази папка доказваше, че греши. Момчето беше уникално. Гений от най-висока проба. Това, което бе постигнало с тези прости прототипове, беше удивително. Защото тук имаше достатъчно материал да се осигури работа на седем компании за години напред. Усмихна се. Както смяташе, щеше да ги изпрати на Марс, на своите хора там, и да види какво биха могли да извлекат от тях.

Отпусна се назад в стола си и протегна ръце. Скоро щеше да дойде време да вземе момчето и да го използва. Засега обаче предимство имаха други планове. Бремен и Плантациите — това бяха непосредствените мишени — първите удари в новата фаза на Войната. А след това?

Де Вор се засмя, после се наведе напред и затвори папката. Мъдрият подбира ходовете си внимателно. Както и в уей чи , няма полза да се играе твърде сковано. Майсторът има подготвени в главата си по дузина подходящи хода наведнъж, готов да използва този, който най-добре съответства на обстоятелствата. А той имаше повече от достатъчно схеми, за да накара Седмината да са нащрек.

Но първо Бремен. Първо щеше да ги удари там, където най-много боли. Където най-малко очакват да удари.

Едва тогава щеше да реши какъв да е следващият му ход. Едва тогава щеше да знае къде е мястото на поредния камък на дъската.

Ли Шай Тун беше застанал до езерото. Срещу него, на входа на арбореума, светеше сам-самичък фенер. Светлината му се отразяваше в стените от опушено стъкло — бледно, мъгляво зелено сияние сред листата на папратите и палмите. Но там, където бе застанал великият танг, беше тъмно.