Дейвид Уингроув - Бялата планина

Отметна глава назад и по врата и лицето си усети хладния бриз. Да, майчинството подхождаше на Фей Йен. Двамата щяха да имат много синове. Поне петнайсет. Достатъчно, за да се изпълни Тонджиян. А и дъщери — също. Дъщери, които да приличат на Фей Йен. И после, когато той остарее и косата му се посребри, ще има стотици внуци; ще събира малките хубавци около трона си и ще им разказва за един летен ден — за този ден, — когато се е качил до руините с баба им, лейди Фей, и си е пожелал тях да ги има.

Засмя се, доволен от тази мисъл, след това забави ход, загледан в носещите се светлини, танцуващи в мрака пред него. Погледна назад и вдигна ръка — даде знак носачите да спрат; след което конят му измина още крачка-две. Не, не беше сгрешил, светлините идваха срещу тях. Тогава разбра. Това бяха фенери. Някой — най-вероятно Нан Хо — беше решил да изпрати хора с фенери да им осветяват пътя до дома.

Обърна се, даде знак носачите да продължат, после пак пришпори арабския жребец и се втурна напред да пресрещне процесията от палата.

Пресрещна ги на половината път през дългата ливада. Имаше двайсет души, чиито стари маслени фенери се люлееха на дървени прътове, високи десет чи . Зад тях идваха дузина стражи и двама млади слуги от конюшните. Пред тях с отсечена стъпка на момче, което си играе на войници, вървеше Нан Хо.

— Майстор Нан! — замаха той. — Колко е хубаво, че си се сетил да дойдеш да ни поздравиш.

Нан Хо се поклони ниско. Зад него малката процесия беше спряла; всички глави бяха сведени.

— Но това е мой дълг, господарю.

Ли Юан се приближи, наведе се към Нан Хо и тихо попита:

— Ами работата, по която те изпратих?

— Всичко е уредено — също тихо отговори Нан Хо. — Господарят Пей прие лично да се заеме с това. Момичетата ви ще се сдобият с най-добри съпрузи.

— Хубаво — Ли Юан се изправи на седлото си, после плесна ръце доволен, че Перлено Сърце и Сладка Роза най-сетне ще бъдат възнаградени. — Хубаво. Тогава да вървим и да съпроводим лейди Фей, нали, майстор Нан?

Ли Юан се втурна в галоп напред и пресрещна паланкина в края на дългата ливада.

— Спрете! — извика той. — Оставете паланкина на земята. Ще изчакаме да пристигнат фенерите.

Когато столът се озова на земята, отвътре се разнесе мек шум от коприна и навън се подаде Фей Йен.

— Юан? — сънливо го повика тя. — Юан, какво става?

Той даде знак на един от мъжете да отдръпне тежката коприна от предната част на паланкина, след това пристъпи напред и помогна на Фей Йен да се изправи до седнало положение. После пак се дръпна назад и посочи през ливадата.

— Виж какво ни е организирал майстор Нан, любов моя!

Тя нежно се разсмя — беше очарована. Тъмнината на огромната ливада изведнъж беше станала вълшебна, фенерите се носеха като гигантски светулки. Зад тях, в далечната страна на ливадата, стените на огромния дворец на Тонджиян бяха окъпани в златно от последните слънчеви лъчи, а червените, покрити с прости цигли покриви изглеждаха като пламнали.

— Красиво е — обади се тя. — Като приказка.

Той се засмя — виждаше как светлината на фенерите се носи из влажния мрак на очите й.

— Да. А ти си принцесата от приказките, любов моя. Но нека да седна при тебе. Подобна магия трябва да се сподели, нали?

Той се качи при жена си, после се обърна, за да седне удобно до нея на огромната, покрита с възглавнички седалка.

— Добре, майстор Нан. Готови сме.

Нан Хо се поклони, след което се погрижи за процесията — подреди фенерите от двете страни на паланкина, после нареди на шестима от стражата да сменят носачите. Огледа се наоколо. Без да им бъде заповядано, двамата прислужници се бяха заели с арабския жребец и нежно го галеха.

Добре, помисли си Нан Хо и даде знак на останалите стражи да се подредят зад паланкина. Но удоволствието му беше помрачено. Погледна към господаря си и съпругата му и сърцето го заболя. Колко красиво изглеждаше всичко на светлината на фенерите, колко идеално — и все пак…

Сведе поглед, спомни си какво беше направил и усети горчив гняв. „Нещата трябва да са такива, каквито изглеждат — помисли си. — Не — поправи се сам, — нещата трябва да са такива, каквито са в действителност.“

Изпъна ръка. При този знак носачите вдигнаха паланкина с тихо сумтене. След това мина пред тях и процесията тръгна, като бавно си проправяше път през голямата ливада, а навсякъде около тях се събираше мракът.

— Е, как мина?

Леман хвърли информационния куб на бюрото пред Де Вор.