Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Аз съм удовлетворен, че всичко завърши благополучно, маршале — каза той, за миг срещнал погледа на възрастния мъж. — А сега, ако не се нуждаете от мене, трябва да се върна при Пей Ро-хен. Работата, по която бях тръгнал, все още ме очаква.

— Разбира се — сега Толонен се усмихваше. — Ти изпълни всичките си задължения по този случай, майстор Нан. За което ти благодаря. Останалото ще уредя сам.

— В такъв случай моля за извинение.

Поклони се и почти се беше обърнал, когато Толонен го извика отново:

— Извинявай, майстор Нан. Остана само един незначителен въпрос. Научих, че тази сутрин Цу Ма посещава Тонджиян за първи път от три, почти четири месеца. И без да мисля, че има нещо правдоподобно в тази клевета — сигурно и тези отрепки, които я раздухват, не й вярват — но тук има някои обстоятелства за доуточняване. Ето сега ми мина през ума, че това може да е някаква стара история и може би тазсутрешното идване на Цу Ма я възобновява. Не мога да разбера дали… — той се колебаеше какво да каже. Явно наистина се смущаваше да го произнесе. — Ще те попитам съвсем открито. Дали и преди това не си чувал подобни слухове, майстор Нан? Дали…?

Но Нан Хо енергично клатеше глава.

— Вярвам ти. Но все пак ми се струва, че именно идването при танга е породило тази клевета в главата на младия коняр. Ако помислиш малко, ти също ще се убедиш. Ако се поослушаш малко, може би ще намериш повече поводи за нея. Мисля, че не за първи път едно злодеяние е предизвикано от някакво лично разочарование.

Известно време Толонен продължаваше да обмисля казаното, после кимна с глава, видимо удовлетворен.

— Споделих това, което изведнъж ми дойде наум. Няма да те задържам повече, майстор Нан. И нека боговете да те възнаградят за вярната ти служба.

Проправянето на пътя надолу по палубата им отне повече от шест часа, но пък бяха свършили почти всичко. Оставаше им последният пулт. От доста време двамата мъже не бяха разменили нито дума, сякаш потокът на разговора им беше пресъхнал, но сега Мах погледна към своя белезникав спътник и се засмя.

— Какво има? — безизразно попита Леман, съсредоточил вниманието си върху завиването на последния от предпазните болтове.

— Мисля си… — той отново се засмя. Сега вече Леман вдигна поглед, като се опитваше да се взре в лицето му.

— Какво си мислиш?

— Ами за това, което си можел да станеш. С парите на баща си. Постъпил си наистина като копеле. Можеше да ги поставиш в шах, като играеш по правилата на собствената им гара. Като въртиш сделки. Като контролираш пазарите, смачкваш конкурентите си или просто им отмъкваш патентите. Никога ли не ти се е искало да го направиш?

Леман отново сведе поглед.

— Мислил съм за това. Но нещата са по-сложни. Ако искаш отговор с една дума, ши Мах, ще кажа: не, никога не съм си помислял да го направя. Какво става с този болт? — той освободи болта и го извади. — Ето това съм искал да правя.

— Само това? — Мах му помогна да отмести плочата, после седна на хълбок и започна да изучава съдържанието.

— Откакто се помня — продължи Леман, докато набираше кода за прекъсване на клавиатурата, — винаги съм бил във война със системата. Откакто разбрах, че имам сили да се боря с нея. Най-напред със съвсем ограничени средства. После…

Мах изчака да каже още нещо, но явно Леман беше свършил.

— Не можеш да бъдеш такъв нихилист, на какъвто се правиш, Щефан Леман. Наистина ли няма нищо, в което да вярваш?

Бледите изящни пръсти на Леман се плъзнаха по таблото, след това бързо избраха и извадиха петте тънички карти от местата им. За осемнайсети път днес Мах го наблюдаваше да върши това. Всеки път отбелязваше как си разпределя времето и всеки път проверява поне два пъти дали е избрал нужните карти. В определен смисъл тази маниакална старателност беше нещо забележително. И определено беше необходима, защото конфигурацията на всяко табло е различна. Но в това имаше и нещо, което напомняше педантичната и ритмична работа на машина.

Очакваше отговор на въпроса си и знаеше, че ще го получи, когато албиносът приключи; наблюдаваше го как изважда тюленовия куршум и го отваря, после поставя подменените карти на определените им места.

— Готово — обади се Леман. — Картите свършиха. Искаш ли да тестваш електрическата верига?

Мах тъкмо се канеше да отговори, когато в тунела зад тях се чу шум.

— Мамка му! — просъска Мах. — Какво, по дяволите, е това?

Леман също се извърна по посока на шума и изчака да види какво ще стане. Изглеждаше напълно равнодушен, като влечуго, дебнещо плячката си. „Спокойно — изразяваше лицето му. — Може само да ни се е сторило.“