Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Какво е станало? — попита, докато оглеждаше нанесените щети — книгите, дрехите, любимите му вещи — всичко беше погълнато от тинята.

— Мислех си, че такова нещо не може да се случи. Нали има Пръскали. Има Въздушни тюлени.

Тай Чо хвърли поглед към един от мъжете по поддръжката, който се намираше наблизо, и после пак погледна към Ким.

— Изглежда те не можаха да се справят. Прилича на сериозна повреда в електрическата инсталация.

Ким се усмихна кисело. Явно не беше загубил чувството си за хумор.

— Повреда в електрическата инсталация? А пък аз си мислех, че разпределителите използват картите с инструкции.

Заговори един от мъжете:

— Това е така. В този случай две от картите бяха погрешно кодирани. Понякога може да се случи и това. А то е нещо, което се изплъзва от контрола ни. Производствена авария… Ти знаеш най-добре, че такова нещо може да се случи.

„Зная обаче и малко повече от вас — помисли си Ким. — Кой се е решил да го направи? Шпац? Някой по-високопоставен? Сигурен съм само, че това не може да е принц Юан, защото той искаше да получи готовата работа.“

Кимна, после тръсна глава. Щяха да са необходими седмици и може би месеци, за да събере отделните части. Но имаше опасност да не успее. Е, в крайна сметка всичко това може да се окаже безпредметно. Обърна се и погледна към верния си приятел.

— Няма защо да се тревожиш, Тай Чо. Но ми е драго да видя колко си загрижен за мене. Току-що бях на тримесечен медицински преглед. Казаха ми, че състоянието ми е отлично. Лек недостиг на витамин C, но като цяло… — и се засмя. — Все пак имах късмет, че излязох. Представи си, че по време на пожара си спях безгрижно.

— О-о-о — Тай Чо притисна момчето в прегръдките си. Трябва непременно да благодарим на боговете.

„Да — помисли си Ким. — За кой друг личността ми може да е по-ценна от това, над което работя!“

Нан Хо стоеше във влажния студен проход пред стаята със сбърчено чело и усещаше как гаденето му отшумява. След десет минути ръцете му все още трепереха, а дрехите му висяха мокри от обилното потене на тялото му. През четирийсетте години, които бе изживял, никога не му се беше случвало такова нещо. Писъците на мъжа бяха ужасни, но това, което не можа да понесе, беше погледът в очите му — този израз на раздираща болка и безизходица.

Дори когато затвореше очи, го виждаше. Виждаше наоколо си кънтящата от викове готварница, голото тяло на единия от задържаните, завързано към масата, а въжетата, които стягаха ръцете и краката му, разкървавяваха месата му. Скръцна със зъби, припомни си как маскираният мъж се обърна с привидно отпуснати мускули на горните крайници, намазани с масло, за да вдигне щипците от нажежения до червено мангал, и как ги внесе в полуосветеното пространство. Виждаше тънката струйка дим, която изпълни цялата стая. Отново и отново чуваше тихото прашене на въглищата от допира със студения влажен въздух, долитащо преди да види тлеещия им пламък. Но най-ясно си спомняше паническия страх в очите на младия мъж. Още по-ясно си припомняше собствените си мисли, обсебили го тогава:

„Моля за прошка, Фан Мин-ю, но повярвайте ми, бях длъжен да постъпя така. За доброто на моя господар.“

После мъжът започна да бръщолеви нещо и да отрича всичко, което бе признал миг по-рано, но движенията на палача неумолимо го приближаваха към края. Огънчето на въглищата все повече надвисваше над тялото. Толкова бавно се приближаваше, че думите на мъжа изведнъж се стопиха в болезнени писъци. Тялото му подскочи, сгърчено като червей, но всеки опит да се откъсне го прилепяше още по-плътно до източника на мъчението.

За миг палачът спря. Ръка, облечена в кожена ръкавица, тласна бедрото на мъжа надолу. Беше толкова внимателно движение — почти нежно. А след това с прилежността на майстор занаятчия, който изографисва плетеници от сребро, леко наведе горящия въглен надолу и го прилепи към левия тестис на мъжа.

Нан Хо потръпна и отстъпи назад, преглъщайки вкуса на горчив жлъчен сок в устата си. Ужасен погледна към Толонен и видя безстрастния поглед на възрастния мъж. Отново извърна очи към жертвата — не можеше да повярва, че това, което вижда, е истина. Беше едновременно сразен от ужас и от учудване от черната зееща рана, която остана на изгорялото място. А когато се оттегли, беше като зашеметен. Краката му сами вървяха по пътя към дома, писъците на мъжа кънтяха в главата му, а от мириса на изгоряла плът му се повдигаше.