Дейвид Уингроув - Бялата планина

„Да — помисли си Нан Хо, отново усетил присвиваща болка в стомаха. — Дано само не е късно да спрем тази мълва, преди да е плъзнала навсякъде.“

До бариерата двамата мъже изчакаха кортежа на маршала да премине в долното ниво на трафика. Когато най-сетне се отдалечи, погледите им се срещнаха за миг.

— Пас… — обади се стражът зад бариерата с вдигната за поздрав ръка.

Мах разгърна с лявата си ръка транзитната карта, която носеше, и я поднесе на охраната. Той я взе, без да го погледне. Задоволи се да каже с безизразен глас само:

— Застани с лице към камерата.

Мах направи каквото му заповядаха, като се опитваше да надзърне в изкуственото око на камерата. Някъде в Централните архиви ще бъде проверено, че отпечатъкът на ретината му съвпада със служебния запис. В следващия момент на пулта пред стража блесна зелената лампичка. Върнаха му картата, без да го удостоят с каквото и да е внимание. После стражът отново скръсти ръце.

Леман също пристъпи напред и постави картата си в ръцете на стража. При това стражът мързеливо вдигна очи и го погледна. Но когато забеляза бледността на лицето му, го удостои с втори поглед.

— Да не си нещо болен?

Мах се усмихна.

— Така щеше да изглеждаш и ти, ако четири години си висял дежурен в Мрежата.

Сега в погледа на стража се четеше уважение.

— Толкова много, приятелю?

Леман кимна и облещи лице срещу камерата.

— Четири години?

— Три години и осем месеца — поправи го Леман, припомняйки си точно какво беше написано във фалшивия запис, който Де Вор му връчи.

Стражът кимна, докато изчиташе изписалото се на екрана пред очите му.

— Тук виждам, че даже са те наградили. За какво ти връчиха наградата?

— Някакъв кучи син от бързоходците на Триадата започна да се прави на много умен — при тези думи погледът на Леман стана направо заплашителен, — и аз му запуших устата.

Стражът се засмя малко неестествено и му върна картата.

— Добре. Можеш да продължиш нататък. Благодаря…

Когато се отдалечи и вече не можеше да бъде чут, Мах прилегна плътно назад.

— Много сериозно го даваш, приятел.

Леман се задоволи само да му хвърли един поглед.

Мах сви рамене.

— Хубаво. Хайде да свършваме и с тази работа. Започваме с пултовете в горната част на палубата.

Те се качиха на палубния асансьор, преминаха през втори пропуск и потърсиха инсталацията за поддръжка, свързана с първия от осемнайсетте комуникационни пулта, обслужващи палубата.

Приклекнал в тесния тунел над първия пулт, Леман извади от джоба на туниката си малка платнена торбичка. Наклонил глава напред, извади едната, а после и другата от фалшивите лещи от очите си. После ги прибра в торбичката.

Мах беше започнал да отвива първия от четирите предпазни болта. Погледна към Леман и забеляза какво прави той.

— Мислиш ли, че трябва да ги сваляш? Навсякъде из тези тунели има камери.

Леман прибра торбичката.

— Всичко е наред. Освен това ми е трудно да си фокусирам зрението, когато гледам през фалшиви ретини.

Мах се засмя.

— Значи излиза, че въпреки всичко Де Вор не се е сетил за това.

Леман разтърси глава.

— Бъркаш. Всичко е много по-сложно. На кого мислиш се подчиняват служителите, които отговарят за поддръжката на тези тунели?

Мах забави движенията си, после кимна сериозно.

— Я виж ти! Как мислиш, как успява? Сигурно твоят човек, Де Вор, има страшно много приятели. Не мислиш ли, че това изглежда малко странно? Странно, защото доколкото знам, той напусна сигурността съвсем скоро. Струва ми се, само преди осем или десет години.

— Обяснението е много просто. Лоялност — гласът на Леман звучеше студено, — мислех, че ти съзнаваш това. Между другото не само ти и аз сме недоволни. Много са онези, които искат нещо да се промени.

Мах бавно поклати глава, но все още не можеше да проумее; след това се зае с втория болт.

— Значи на тебе ти изглежда странно — след малко се обади Леман. — Сигурно си мислиш, че само твоите декласирани типове могат да искат да променят сега съществуващия ред. Обаче съвсем не е така. И не е нужно да си на дъното на тази мръсна сбирщина, за да видиш колко шибани са нещата. Можеш да ми вярваш. От деня на раждането ми аз бях заставен да наследявам и само да наследявам. Например богатства, които дори не можеш да си представиш. Но богатството никога не е достатъчно. Никога не съм искал да бъда богат! Исках просто да съм свободен. Да се отърва от задълженията, които нашият свят ни налага. От веригите, в които ни е оковал. От затвора, в който ни е тикнал, а аз ненавиждам затворничеството. Винаги съм мразил робството.