Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Тази сутрин, докато яздех по пътя насам, почувствах, че трябва да дойда тук. Имах чувството, че някой ми нарежда да го направя.

Тя се извърна, вътрешно изтръпнала, че той може да си играе с нея. Ако въпреки всичко все пак е узнал . Зад гърба му се виждаше старинният будистки манастир, очертан върху синевата на небето. Постройката, направена като клечащо животно, с несъразмерен връх, изглеждаше необичайно на общия фон на пейзажа. Встрани отляво бяха оставили паланкина от жълта коприна, в който по негово настояване я бяха пренесли дотук. Дългите му ресни не се виждаха сред израслата високо трева, а шестимата носачи пърхаха наоколо, бъбреха тихо помежду си, извърнали погледи. Оттук тя виждаше входа на разрушения манастир, където бяха идвали толкова пъти с Цу Ма.

Усети как всичко я завладява отново и старите спомени оживяват със същата сила. „Защо това се случи точно сега? — запита се с ужас. — Защо сега, когато най-сетне намерих покой, всички чувства се завръщат, за да ме измъчват отново и отново?“ Слушаше разсеяна Юан и си мислеше за Цу Ма, който беше пристигнал в двореца. Внезапно почувства, че иска да го види и да остане завинаги с него. Но това беше невъзможно. Тя беше съпруга на този мъж. Тя беше съпруга на това момче . Така бе пожелала сама. Сега вече нищо не можеше да се промени. Освен ако старецът не бе призовал Цу Ма именно заради това.

За един кратък кошмарен миг си представи, че е станало точно така. Представи си, че е свободна да се омъжи за Цу Ма, видя и онова незабележимо движение, с който той щеше да откаже. Както го направи преди време на същото място до шадравана. Болката от спомена за този момент беше толкова остра, че тя остана без дъх.

„Искам да бъда твоя съпруга. Да съм скритата ти сила. Твоето второ «аз».“

Ай я , но никога не стана. Можеше ли да носи вина за това, че обича Цу Ма? Това не беше просто слабост, а нейната участ. Участ беше и това, че получи отказа му. Беше обречена да остане завинаги далеч от него. Беше обречена да бъде съпруга на това дете. Погледна надолу и отново преглътна горчивината на преживяното.

— Какво има, любов моя?

Тя погледна към него, но единственото, което видя, беше младостта, невинността му и отвратителната му сериозност, сякаш е възрастен. После се овладя. Това също не беше по негова вина. Той е влюбен в нея, но не по свой избор. Той винаги е бил толкова мил към нея. И дори сега, когато сърцето й се обливаше в кръв, той, а не Цу Ма, я доведе тук.

— Нищо — отговори тя, — сигурно е от състоянието ми.

Той се взря загрижено в нея и изразът му показваше дълбоко съчувствие и желание да разбере какво става с нея. И все пак никога нямаше да може да я разбере.

— Ако искаш, да се връщаме? — попита я нежно, но тя поклати глава.

— Няма нужда. Всичко е наред. След миг ще ми олекне.

Тя отново погледна към сигналния огън в далечината и си представи, че в този момент той е до нея и я желае. Но наоколо имаше само призраци. Бяха останали само далечните спомени. Освен тях беше останала и болката.

Въздъхна. Нима винаги ставаше така? Никога ли не се случва съдбата да бъде справедлива? Може би предопределеността на всеки един е да получи само нищожно удовлетворение — само бледата сянка на истинската страст?

Нима трябва да се примири с това? И да се задоволи с мъчително компромисно решение? Изпита остра болка и разтърси глава. Да, често имаше намерение да говори за това с него; тогава не можеше да сдържи желанието си, думите си, които като киселина щяха да разрушат сладкия любовен сън, който тя му създаде. Какво я спря да го направи? Жалостта й към него? Или просто не искаше да бъде жестока? Може би просто имаше интерес да мълчи?

Обърна се и отново погледна към него. Дали го обича?

Не. В нея нямаше и омраза. Често си го е повтаряла насаме. Той беше добър човек. Тя имаше добър съпруг. Но нищо повече…

Затвори очи, отново си представи прегръдките на Цу Ма, физическата му сила, напираща отвъд думите, опиваше се от онази тайнствена власт, с която я обгръщаше, съзнанието й потъмняваше и нервите й пулсираха с отмалата на неговото докосване.

Можеше ли Ли Юан да бъде такъв? Тя потрепери. Не. Никога няма да бъде — дори и след десет хиляди години.

— Ако изчакаш за момент, Ши Нан, ще мога да съобщя на моя господар, че си вече тук.

Нан Хо, камериерът на Ли Юан, отговори с Първия поклон на стюардите. Когато слугата се отдалечи, той се обърна след него. Господарят отново беше тук. Не му се случваше често да попадне в имение, принадлежащо на Низшите фамилии, и сега не искаше да пропусне възможността да разгледа как живеят. При влизането си беше видял балкон; сега бързо прекоси стаята и застана от вътрешната страна на прозореца с поглед към вътрешната градина. Там долу увеселението чао тай хуй беше започнало с буйни танци и повече от хиляда гости се тълпяха в пространството между старите каменни стени.