Дейвид Уингроув - Бялата планина

Ли Шай Тун кимна.

— Така, изглежда, е по-добре. Не мисля, че той иска да ме мами, обаче се боя да не се окаже просто един… филтър, така да го наречем. Но това направо ме шокира.

— Искаш да кажеш, че Ли Юан носи отговорност за тази папка? Той е бил този, който е дал на момчето оригиналите, по които да работи, така ли?

— Да… — лицето на стареца замръзна от горчивина и гняв.

— Разбирам…

Сега схвана, че Ли Шай Тун го бе потърсил, защото само на него можеше напълно да се довери. Само той единствен измежду Седмината знаеше за съществуването на Проекта. Дори Ву Ши оставаше с впечатлението, че Ли Шай Тун само го обмисля. Сега бе разбрал защо трябва да бъде така. Ако всичко това беше станало общо достояние, щеше да им нанесе само вреда. С право можеше да се предположи, че Ван Со-леян би го използвал само за да предизвика брожения в Съвета и да се опита да разклати властта на фамилията Ли. Но в дадения случай това не беше най-важният проблем. Всъщност Ли Шай Тун се чувстваше дълбоко наскърбен. Синът му не беше действал така, както се полага на един син. А бе хитрувал и нямаше никакво значение, че е имал добри намерения. Именно това беше най-тежко за стария баща. Ако го тревожеха нещата сами по себе си, те веднага щяха да бъдат унищожени така, сякаш никога не са и съществували, но преди това Ли Юан щеше да потърси съвета им как да се справи с тях. Именно затова се беше обърнал към Цу Ма. Защото никой друг освен Цу Ма не е толкова близък със сина му. Обичаха се като братя…

Ли Шай Тун съвсем се сниши в стола си.

— Какво бих могъл да сторя, Цу Ма? Длъжен ли съм да го запознавам с тези… неща ?

— Не… — Цу Ма си пое въздух. — Аз не бих направил нищо …

— Нищо?

Той кимна, без да изпуска стареца от поглед.

— Какво ще постигнеш иначе? Действията на Юан защитават твоите интереси по най-добрия начин. Или поне така му се струва. Убеден съм, че това е неговата позиция. Той няма желание да ти нанесе вреда, може да се каже само, че проявява прекомерна настойчивост и нетърпение, които могат да се отдадат на младостта му. Гледай на тези неща като на лудория. Можеш да предизвикаш авария и да унищожиш записа на всички тези неща. Сигурен съм, че маршалът може да уреди нужното. Но в никакъв случай недей да говориш с Юан. Недей да подкопаваш доверието между теб и сина ти.

Старецът поклати глава, но се виждаше, че страда.

— И все пак той ме излъга. Нарани ме.

— Не е така… Съдиш прекалено строго.

— Един син не постъпва така…

Цу Ма преглътна и се замисли колко по-страшна беше неговата лъжа, после отново вдигна глава.

— Той те обича, Шай Тун. И прави всичко за тебе. Нима тази всеотдайност не е синовна! Остави нещата такива, каквито са. Нищо страшно не се е случило досега.

Той говореше така убедително и прочувствено, сякаш трябваше да защитава себе си. Видя как очите на стареца се насълзяват.

— Може би имаш право. Може би моята преценка е твърде крайна — въздъхна той. — Ти си истински приятел на сина ми, Цу Ма. И се надявам винаги да бъдеш такъв — извърна се към маршала и продължи: — Трябва да чуя и твоето мнение, Кнут.

Толонен мълчеше и се колебаеше. Само още повече сведе глава.

— Цу Ма има право. На път към двореца смятах да настоявам за противоположното, но след като го изслушах, съм склонен да се съглася. Не е нужно да правиш каквото и да е. С останалото ще се заема аз.

— Какво ще правим с момчето?

За миг Толонен отклони поглед към Цу Ма и каза:

— Засега няма да предприемам нищо, чие хсия . Ли Юан ще се убеди сам, че момчето е опасно. Ще разбере, че знанието е нещо опасно, знанието е като двуостър меч.

Ли Шай Тун се засмя, но смехът му прозвуча без настроение, почти болезнено.

— Нека да бъде така, както вие казвате, уважаеми приятели.

Взряна в далечните планински вериги, отвъд кръга на езерото, Фей Йен известно време остана неподвижна. Сега се извърна и впи поглед в него.

— Защо ме доведе тук?

Ли Юан отвърна на погледа й с незабележима усмивка, възхитен от звука на гласа й.

— Защото тук е красиво. Защото… — преди да продължи, по чертите на лицето му премина кратка и много особена гримаса. След това сведе поглед. — Никога по-рано не съм ти разказвал, че ние двамата с Хан често идвахме тук, когато бяхме деца. Случвало се е да прекарваме по цял следобед в игра сред руините. Сега ми се струва, че е било ужасно отдавна — той отново потърси погледа й, сякаш за да се увери, че наистина е било така.