Дейвид Уингроув - Бялата планина

Мах се вгледа в него изненадан и донякъде развеселен. Никога не беше предполагал, че в този албинос може да има толкова чувства. Винаги го беше възприемал като студен мъртъв предмет. Не очакваше омразата му да е толкова силна. Дори си помисли, че Де Вор едва ли знае за нея.

Вторият болт също беше развит. Той се залови с третия.

— Хващам се на бас, че ти мразиш родителите си.

Леман застана на колене и се загледа в работата на Мах.

— Никога не съм познавал родителите си. Никога не съм виждал баща си, защото той просто никога не ме потърси. Майка ми… Не знам… всъщност аз я убих.

— Ти си убил… — Мах отново го погледна, едновременно и ръмжейки, и смеейки се, после внезапно замлъкна. — Не мога да повярвам. Ти си убил майка си?

Леман кимна.

— Моята майка беше наложница на един богат хан . Беше и страстна наркоманка, привикнала към арфидис. Отвращаваше ме. Беше просто една от тях: възпитана и продажна мръсница. Такъв е целият ни свят. Подпалих стаите й и тя изгоря в огъня. Искам всички да станат на пепел, целият свят да изгори и да го натъпча в гроба.

Мах пое дълбоко въздух и продължи работата си.

— Разбирам те. Сигурно Де Вор знае тези неща.

— Не, той винаги е мислил, че съм съвсем различен човек, различно нещо .

— И все пак ми го разказваш. Защо?

— Защото и ти не си това, за което те взема той — Леман го заобиколи, за да отвие и последния болт.

— За Де Вор има два вида човеци: или врагове, или бледи копия на него самия. Той възприема хората само в черно или бяло. Сякаш те са само фигури от една много голяма партия уей чи .

Мах се засмя.

— Не съм очаквал от тебе такива разсъждения. Дори си мислех… — той отново се засмя. — Извини ме. Всъщност аз също съм те възприемал като Де Вор. Но също си мислех, че си нещо друго, а не това, което си.

Последният винт беше разхлабен. Внимателно отместиха плочата, крепена от болтовете, и я оставиха настрани. Под плочата имаше табло с плътно наредени схеми с инструкции. Под таблото беше клавиатурата за управлението му. Леман набра кода за прекъсване, който помнеше наизуст, после се приближи, за да поразучи таблото. Тънкият му блед пръст се движеше по схемите, след това измъкна пет полупрозрачни правоъгълника от различни места. Пусна ги в торбичката, която висеше на кръста му, после извади от дрехата си първия от осемнайсетте „тюленови патрони“. Когато определен сигнал бъде уловен от командния пулт, петте пункта ще бъдат взривени, при което ще предизвикат електрическо напрежение, надхвърлящо стандартната норма на инструкциите. Следващата система няма да регистрира нарушение в работата на таблото, но при всеки опит за задействането му то ще блокира. А след като всичките осемнайсет пулта бъдат взривени по този начин, практически ще се преустановят комуникациите с тази палуба.

Пак върна петте дебели като вафлена коричка карти на местата им, изключи кода за блокажа, после с помощта на Мах върна плочата на мястото й над свързващите гнезда.

— Свършихме с първия, остават ни още седемнайсет. Оказва се, че не е толкова трудно, нали?

— Няма нищо трудно — каза Леман, взе един от болтовете и отново го зави, — само че предварително трябва да имаш нервната система, визията и интелигентността да го планираш точно.

Мах се засмя.

— И неколцина добри приятели, които да си затворят очите.

Леман леко извърна глава и срещна погледа на Мах.

— Може би. Но преди това трябва да имаш и причина да го направиш, не мислиш ли?

Ким беше чул много добре сигнала за тревога, който идваше от три палуби по-надолу, но не направи нищо. Едва сега, когато излезе от трафика, пак си спомни за него. Усети как пулсът му се ускорява и се затича към стаята си.

Още преди да завие към своя коридор, видя следите от произшествието. Дългата змия на маркуча висеше от противопожарния кран в ъгъла, който сега зееше отворен. Водата образуваше локва. Но нещо друго го изплаши. Това беше миризмата на изгоряла пластмаса.

Премести маркуча, прецапа през водата и спря. Вратата на стаята му беше отворена, а вътре беше проснат пожарникарският маркуч. Даже от мястото си отвън можеше да види изгорелия линтел, да види калта от пепелта, покриваща пода.

— Кой, по дяволите…?

Главата на Тай Чо изникна в рамката на вратата.

— Ким! — извика той и излезе на светло в коридора. — Слава на боговете, ти си жив и здрав. Помислих си…

Остави се да бъде прегърнат, после влезе, за да види всичко с очите си. Беше се случило най-лошото. Комсетът му беше неузнаваем — целият разтопен. Изглеждаше като странна безформена скулптура от мек черен мрамор. Всичко беше почерняло: стените, цялата стая. Подът беше зацапан с лепкава гъста тиня, която се бе разтекла към коридора.