Дейвид Уингроув - Бялата планина

И после — нищо.

Аксел притича през стаята, хвърли се върху шкафчето и закри маршала с тялото си. Точно навреме. Миг по-късно взривът разтресе въздуха, одра гърба му, разлюля цялата стая.

Изправи се на крака. Болка го жегна по дясното рамо и внезапна топлина обля ухото и врата му. Погледна надолу. Толонен беше в безсъзнание, от раната на ръката му продължаваше да тече кръв, но взривът като че ли не му беше навредил.

Аксел се обърна. Стаята бавно се изпълваше с дим и прах. Закашля се, леко повдигна стареца и го издърпа в коридора. Спря и се ослуша, после с пъшкане метна стареца на гръб — беше забравил собствената си болка. След това тръгна по коридора приведен, пристъпвайки между труповете. Автоматът тежеше странно в лявата му ръка. В края на коридора ритна вратата и тя се отвори — молеше се там да не го причаква още някой от тях.

Стаята беше празна, вратата в другия й край — отворена. Пое си дъх и продължи нататък. Чуваше тичащи стъпки и крясъци от всички страни, но далечни, приглушени, сякаш идваха от друго ниво.

Пин Тяо! Ако беше така, трябваше да изнесе маршала възможно най-далече.

Маршалът дишаше едва-едва, на пресекулки. Раната на ръката му беше тежка, униформата му — просмукана от кръв.

Отнесе стареца в дъното на стаята, пусна го долу внимателно и разкопча яката му. Откъсна ивица плат от собствената си туника, нави го като ремък и стегна ръката на маршала точно над рамото. Старецът беше действал, без да мисли. Да измъкне ножа — това беше най-лошото, което би могъл да направи. Трябваше да го остави там вътре. Сега щеше да е много по-трудно.

Приклекна на пети и успокои дишането си. Беше подпрял автомата на коляното си и приглаждаше русите си коси с ръка. Чакаше…

Секундите минаваха. Една минута… почти си беше отдъхнал, когато го видя.

Нещото пълзеше по тавана в дъното на коридора. Нещо ново. Никога досега не беше виждал нищо подобно. Нещо като сонда. Тънка, прикрита, издаваше се само с движенията си, с мъничките сенки, които хвърляше.

То се приближи още малко, после спря и се фокусира върху тях. Мъничкото му око камера се завъртя; лещата едва трепна.

Хаавикко веднага разбра. Това бяха „очите“ на убиеца. Той ги наблюдаваше, без те да го виждат, готов да удари веднага щом разбере как стоят нещата.

Аксел се хвърли напред, претърколи се и скочи на крака — точно когато убиецът се показа иззад ъгъла.

Тактиката свърши работа. Успя да му осигури нужната му частица от секундата. Не се намираше там, където онзи си мислеше, че ще го открие, и заради този миг на несигурност убиецът беше свършен.

Аксел се наведе над трупа. Ръцете и краката му силно трепереха — адреналинът се беше превърнал в чист страх. Съзнаваше, че се е отървал на косъм от смъртта.

Обърна се и се върна при Толонен. Кървенето беше спряло, но старецът все още беше в безсъзнание. Дишаше бавно, тежко. Лицето му бе добило нездрава бледност.

Аксел коленичи до маршала, наклони главата му назад и повдигна раменете му. После стисна носа на маршала и вдъхна в устата му.

Къде се бавеха подкрепленията? Къде беше редовният отряд? Или Пин Тяо бяха превзели цялата палуба?

Потрепери, наведе се отново надолу и отново вдъхна в устата на стареца — знаеше, че се бори за живота му.

И тогава дойде помощта. В стаята нахлуха хора — от специалните елитни части на силите за сигурност и лекари. Някой го докосна по рамото и пое стареца. Друг го придърпа настрани.

— Маршалът ще се оправи. Регулирахме дишането му.

Хаавикко се разсмя. Значи се беше провалил! Опитът за убийство се беше провалил! Понечи да се обърне, да отиде при Толонен и да му го каже, но щом помръдна, го заля огромна черна вълна.

Някой го прихвана във въздуха, после внимателно го положи до стената.

— Куан Ин! — възкликна някой, щом забеляза как е обгорял. — Най-добре веднага да го носим в спешното отделение. Цяло чудо е, че е стигнал дотук.

На десет хиляди ли оттам, от другата страна на Атлантическия океан, Де Вор се готвеше да закуси в имението на Левър. Двамата Левър — баща и син — току-що се бяха върнали от „Кухнята на Архимед“. Де Вор беше станал рано, за да ги поздрави — енергията на стария го беше впечатлила. След нощ, прекарана в ядене и пиене, той изглеждаше също толкова свеж, колкото и когато бе поздравил Де Вор за първи път преди повече от трийсет часа.

Прислужниците се разтичаха насам-натам, а те влязоха в Имперската стая. Това беше голяма, далеч не елегантна стая — мебелите бяха твърде тежки, твърде натоварващи за вкуса на Де Вор. Въпреки това тя правеше определено впечатление — с масивните си колони, които се издигаха нагоре в мрака към галерията, заобикаляща я от четири страни. Масата, на която седнаха, беше огромна — на нея спокойно можеха да се настанят няколко дузини души — и все пак беше наредена само за тях тримата. Де Вор се облегна на високата облегалка и погледна към Левър, който беше седнал чак в другия край.