Дейвид Уингроув - Бялата планина

Левър кимна замислено.

— Точно това винаги съм казвал и аз.

— Добре. Тогава ме изслушай, защото имам план, от който бихме имали полза и двамата.

— План ли?

— Да. Нещо, от което всички биха останали доволни.

Левър се разсмя.

— Голяма приказка каза.

— Но това съвсем не е невъзможно. Слушай сега. Какво ще стане, ако създадем Научноизследователски център по безсмъртието в Пустошта?

Левър трепна.

— Но аз си мислех, че ти каза, че…

— Казах го. И то съвсем сериозно. Но я го погледни оттук: ти искаш едно, баща ти — друго. Обаче той държи властта — по-точно той държи парите — а ти нямаш нищо. Или почти нищо.

По киселото изражение на младежа позна, че е докоснал оголен нерв.

— Е, защо не пренасочим известна част от парите в нещо, което ще е за самия тебе, Майкъл?

Очите на Левър се разшириха — беше разбрал.

— Ясно. Като говориш за научноизследователски център, нямаш предвид точно това, нали? Говориш за фасада. За начин да се пренасочват пари.

— Естествено.

— Искаш от мене да метна баща си. Да бъзикна манията му с надеждата, че ще остане сляп за онова, което правя.

Де Вор поклати глава.

— Нищо не искам от тебе, Майкъл. Ще действаш както намериш за добре. И ако то е в съгласие с онова, което искам, аз, всичко е наред. Ако не е… — сви рамене и се усмихна учтиво, все едно нямаше значение.

— А ти какво искаш?

Де Вор се поколеба. Толкова често му задаваха този въпрос напоследък, че дори беше започнал сам да си го задава. За миг се изкуши да обясни всичко — целия величествен план, изграден в ума му — но после промени решението си.

— Мисля, ти знаеш какво искам. Но нека само да те попитам, Майкъл. Ако баща ти най-после постигне най-свидното си желание — ако най-накрая намери начин да стане безсмъртен — тогава какво? Не би ли се оказало това проклятие за всички, свързани с него? В края на краищата, ако той наистина живее вечно, ти кога ще го наследиш?

Левър срещна за миг очите на Де Вор, след което извърна глава. Но от погледа на Де Вор не можа да убегне, че му е напипал слабото място. Точно от това се страхуваше той — както и цялото му поколение. Да остане завинаги син, син на жив призрак.

Левър потрепери и поклати глава.

— Ами този център… как ще пробутва идеята на баща ми?

Де Вор се усмихна, после пак хвана младежа за лакътя и го поведе нататък, като започна да му изяснява плана си. Но най-трудното беше минало. Останалото щеше да е лесно.

Безсмъртие. Беше глупост, ала полезна глупост. И той щеше да я изцеди до последната капка. Да разчисти нещата и да отбележи няколко точки за последно.

Когато Ким се върна в комплекса, където беше отседнал, под усилена охрана, минаваше шест. Стражите провериха документите му и го пуснаха.

Апартаментът тънеше в мрак — само слабото сияние на дисплея на конзолата се виждаше в дъното на коридора. Остана там известно време — чувстваше се изнервен. Спалнята му беше само малко по-нататък, вдясно. Прибра се, затвори вратата и включи нощната лампа.

Замря, после бавно се заоглежда. Обвитият с червена коприна пакет на нощната масичка го нямаше там, когато излезе. Някой беше влизал в стаята.

Впери поглед в него — чудеше се какво да прави. Ако беше бомба, можеше и да е твърде късно — можеше да е задействал таймера просто като е влязъл в стаята. После видя бележката, която се подаваше отдолу, и се усмихна — беше познал почерка.

Седна, постави пакета до себе си на леглото и зачете бележката. Беше на мандарин — йероглифите бяха изписани с черен туш с леки, но уверени мазки. В долния край на малкото копринено листче се виждаше печатът на младия танг — Юе Лун , вдълбан в златистия восък. Бързо плъзна поглед по редовете.

Ши Уард,

При първата ни среща ви казах, че ако изпълнявате каквото ви наредя, ще скъсам издадената от баща ми заповед. Вие направихте много повече от онова, което изискваше уговорката ни, ето защо ви връщам документа на баща ми, надлежно унищожен.

За мене ще е чест, ако приемете също и тези няколко малки подаръка заедно с искрената ми благодарност за вашата помощ при възстановяването на Проекта.

Очаквам с нетърпение да ви видя, след като се върнете от Града на моя братовчед.

Ким вдигна поглед. Бележката беше повече от необичайна. С най-дълбоко уважение . Един танг обикновено не използва такива думи, когато се обръща към поданик. Не, достатъчно добре разбираше обществения механизъм в Чун Куо, за да е наясно, че подобно поведение от страна на младия танг беше нещо изключително. Какво ли искаше от него?