Дейвид Уингроув - Бялата планина

Старецът се усмихна и вдигна ръка, за да повика един от прислужниците.

— Е, Хауард? Как се справи?

Де Вор се усмихна. Ставаше дума за мача реванш с шампиона на Кустоу по уей чи .

— Голям късмет. Първите две ги загубих. Но после…

Левър вдигна вежди.

— Бил си го?

Де Вор наведе глава, преструвайки се на скромен, но това му се беше удало много лесно. Можеше да спечели и всичките пет.

— Както казах, извадих късмет.

Майкъл Левър впери в него изненадан поглед.

— Приятелите ти бяха много гостоприемни — обади се Де Вор. — Много свестни хора, Майкъл. Щеше ми се и ние в Град Европа да си имаме такива като тях.

— Ами ти, Хауард? Върна ли си парите?

Де Вор се разсмя.

— Съвсем не. Знаех колко слаб е човекът на Кустоу. Нямаше да е честно да измъквам и пари накрая.

Майкъл Левър кимна.

— Разбирам…

Но се виждаше, че това му е направило по-голямо впечатление, отколкото искаше да си признае. Така беше с онези другите снощи: очите им говореха онова, което устните им не можеха. Беше видял новото уважение, с което го гледаха. Беше спечелил с десет камъка последната игра. Шампионът на Кустоу никога нямаше да го преживее.

Старецът ги гледаше от другия край на масата. Сега се намеси:

— Лошо, че не можеш да останеш по-дълго, Хауард. Бих искал да те разведа да огледаш инсталациите ни.

Де Вор се усмихна. Беше чувал разни слухове за това, колко били напреднали; как свободно престъпвали указанията на Едикта. Но пък войната с дисперсионистите, така пълно опустошила Горните нива в Град Европа, тук почти не ги беше докоснала. Мнозина от естествените съюзници на дисперсионистите тук бяха останали извън войната. В резултат на това тук всичко кипеше бурно, главите на Компаниите бяха изпълнени със сурова самоувереност, която беше заразна. Навсякъде витаеше оптимизъм — чувство, че ако не другаде, то тук промяната можеше да бъде наложена независимо от Седмината.

Погледна към стария Левър и наведе глава.

— Много бих искал, Чарлз. Но може би следващия път? Казвали са ми, че заводите ти са нещо внушително: с няколко години по-напред от европейските.

Левър се разсмя и се наведе напред.

— Така и трябва! Потроших много пари за реконструкции през последните няколко години. Но не беше лесно. Никак. За да напреднем, трябваше да се върнем назад, ако разбираш какво искам да ги кажа.

Де Вор кимна — разбираше. И наистина, ако му трябваше още някакъв ключ към това, какво искаше да му каже Левър, то трябваше просто да се огледа. Навсякъде из стаята всичко напомняше за Американската империя — от огромните орли с разперени криле по облегалките на столовете до гербовете по сребърните прибори. Най се набиваше на очи огромната карта, окачена на стената зад стария Левър: карта на Американската империя от времето на разцвета й през 2043 г., пет години след окрупняването й до шейсет и девет щата. Годините на убийството на президента Грифин и Големия срив.

На картата червено-бяло-синята империя се простираше далече навътре в южния континент. Само тройният съюз между Бразилия, Аржентина и Уругвай беше устоял на масирания американски натиск и съставляваше последния пост на някога изцяло латинския континент, докато на север цяла Канада беше погълната, а обширната й територия — разделена на три големи административни области.

Погледна надолу. За него тези карти бяха живи доказателства за ефимерността на империите: за сигурното разпадане на всичко човешко пред лицето на времето. Но за Левър и тези като него те бяха нещо различно. За тях тази карта представляваше идеал — златен век, към който трябваше да се върнат.

Америка. Беше забелязал как щом кажат тази дума, грейват вътрешно; как живват очите им, щом я чуят. Също като европейските им братовчеди и тях ги изкушаваше мечтата за завръщането. Мечта, която неговият дар — файлът „Аристотел“ — със сигурност щеше да разпали, като масло, налято в огъня на омразата им, докато целият този Град не избухнеше в пламъци.

Въздъхна. Да, този ден щеше да дойде. И той щеше да присъства на този ден. Да види Градовете в пламъци, а Седмината — повалени.

Обърна се на стола си, пое кафето от прислужника, после пак срещна погледа на Левър.

— Ами момчето? Как мина вечерята? Разбрах, че сте го водили в „Кухнята“.

Левър се усмихна замислено.

— Добре мина. Сече му умът на това момченце. Много му сече. И съм ти много благодарен, че ме запозна с него, Хауард. Може да се окаже много ценен контакт.