Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Така си и мислех…

— Както и да е — намеси се Левър, — чудех се…

Де Вор отпи от кафето си, остави чашата и я бутна по-надалече.

— Чудеше ли се?

— Да. Я си помисли. Щом момчето е толкова ценно, защо Ли Юан го е изпратил тук? Защо не си го е държал подръка в Европа?

Де Вор се усмихна.

— Да ти кажа честно, Чарлз, не съм много сигурен. Знам, че старият танг имаше намерение да заповяда да го унищожат. Всъщност ако не беше нападението над Проекта, момчето сега нямаше да е тук. Ли Юан е размислил.

— Да. Но какво ли е намислил сега?

Де Вор се разсмя.

— Всички ние бихме искали да знаем точно това, нали така? Сега сериозно. Ето как го схващам аз: момчето е преживяло силен шок. Определени психологически блокажи, създадени в него по време на реконструкцията на личността му, са паднали. В съвсем истински смисъл вече не е същият човек, какъвто е бил преди атаката. Така са казали на Ли Юан. Освен това са му казали, че в резултат на това момчето не е стопроцентово надеждно. Че има нужда от почивка и може би смяна на обстановката. И какво прави той? Изпраща момчето тук заедно с пълен медицински екип с надеждата пътуването да му се отрази добре и да се върне освежен, готов за нова работа.

Левър кимна замислено.

— Значи мислиш, че Ли Юан все пак ще го използва?

Де Вор вдигна вежди.

— Може би. А може би не. Носят се разни слухове.

— Слухове ли?

Де Вор се усмихна и извинително сви рамене.

— Повече засега не мога да кажа. Но когато чуя още нещо, ще ви съобщя, обещавам.

Левър изпухтя нервно, извърна се на стола си и щракна с пръсти.

— Хайде! По-живо! Ще умра от глад.

Отсреща синът му се разсмя.

— Но, татко, ти яде само преди три часа! Как така умираш от глад?

Левър се втренчи в сина си, после също се разсмя.

— Знам. Обаче въпреки всичко умирам от глад — и погледна към Де Вор. — А ти, Хауард? Какво ще ядеш?

Де Вор се усмихна. Целия свят — помисли си той. — Ще глътна целия свят.

Но на глас каза:

— Кафето ми стига, Чарлз. Точно сега нямам апетит. Може би по-късно, а?

Обърна се и погледна към сина.

— Майкъл, ти ще ядеш ли, или бих могъл да ти предложа глътка въздух?

Младият се облегна назад и прокара пръсти през късата си руса коса.

— Смятах да дремна някой и друг час, но ако си легна половин час по-късно, това едва ли ще има значение. — Обърна се и погледна към баща си. — Ще ни извиниш ли, татко?

Левър кимна.

— Всичко е наред, Майкъл. Но помни, че до петък вечерта трябва да свършим много работа.

Младият Левър се усмихна.

— Всичко е под контрол.

— Добре! — Левър вдигна вилицата си и посочи към Де Вор. — Защо не промениш решението си и не поостанеш, Хауард? Ще даваме бал за Деня на благодарността. Можеш да видиш как празнуват американците. Освен това ще дойдат много интересни и важни хора. Хора, с които трябва да се срещнеш.

Де Вор наведе глава.

— Благодаря, но тази вечер наистина трябва да се връщам. Може би друг път?

Левър сви рамене, след това им махна да вървят и се захвана със закуската си.

Отвън беше по-хладно. Леката светлина създаваше впечатлението, че навън наистина е утрин; че наистина вървят под свежото небе на ранната есен и лек бриз шепне в клонките на околните дървета.

Де Вор наблюдаваше младия Левър и забеляза как той веднага се промени, щом излязоха; как напрегнатата официална поза изведнъж изчезна.

— Прав ли бях? — попита той веднага, щом вече не можеха да ги чуят от имението.

Левър се обърна.

— Умен човек си ти, Хауард, но не подценявай баща ми.

— Може би. Но бях ли прав?

Левър кимна.

— Само за това говореше. Но и това няма защо да ни изненадва. То си му е мания. Безсмъртието… — той поклати глава.

Де Вор хвана младежа за лакътя.

— Разбирам как вероятно се чувстваш, Майкъл. Досега не съм казал нищо — може би едва ли би било възпитано да говоря за това пред баща ти — но с тебе мога да разговарям свободно. Нали разбираш, намирам идеята за вечен живот доста абсурдна. Да си мислим, че можем да надхитрим смъртта — че можем да бием стария Майстор в собствената му игра! — печално поклати глава; забеляза, че е успял да дръпне тънката струна в другия. — Е, сигурен съм, че и ти си съгласен. Самата идея е нелепа. Освен това защо да се занимаваме със слабостите на старото създание — мей ю джен вен! Защо да не се стремим да създадем по-добро и по-съвършено същество?

— Какво искаш да кажеш?

Де Вор снижи глас:

— Видя какво съм постигнал вече. Е, има още много работа. Крепостите са само малка част от плана ми. Вярвам, че трябва да гледаме отвъд унищожаването на Седмината и да предугаждаме какво ще стане по-нататък. И не просто да предугаждаме. Мъдрият трябва да оформя бъдещето, нали така?