Дейвид Уингроув - Бялата планина

Гледаше с широко отворени очи как програмата се разгръща детайл подир детайл върху дръзко очертаната карта на ДНК на екрана. После, като повдигаше детайлите един след друг над плоския екран, тя започна да изгражда холографски образ на двойна спирала, който заплува във въздуха над бюрото, като бавно се въртеше.

Загледа се в едва въртящата се спирала, за да я запомни. Сърцето му туптеше в гърдите му. След това даде устна команда на програмата да продължи нататък.

На следващата страница бяха изброени всички вероятни негови бащи. Възможните кандидати наброяваха почти шест милиарда — пълният брой на възрастните мъже хун мао през 2190 г. Потрепери — започваше да разбира. След това отново задейства файла. Всичко на всичко десет имена. Прегледа списъка, отново зяпнал от изненада. Неговият баща… един от тези хора беше баща му.

Програмата започна да го информира подробно за всеки от десетимата, един по един: портрети анфас, подробни биографии — толкова подробни, че да се уплаши човек.

Когато и последната изчезна от екрана, даде команда за пауза, после се облегна назад със затворени очи. Дишаше съвсем леко. Чувстваше се странно, сякаш беше застанал на края на дълбок кладенец, не можеше да запази равновесие и аха-аха да падне. Потрепери — никога досега не се беше чувствал така. Знанието винаги беше прозорец — пробив в мрака — но това…

За първи път го беше страх да узнае нещо.

Изчака замайването му да мине, отвори очи и се опита да се стегне.

— Добре. Нататък…

Последва цяла секунда колебание, после екранът светна. Този път изброяваше подробности за известното движение на десетимата кандидати за тримесечния период през зимата на 2190 г. — подробности, извлечени от досиетата на силите за сигурност.

Всичко това сведе нещата до един-единствен кандидат. Само един от десетимата беше посещавал Глината през този период. Ето защо само един би могъл да му бъде баща.

Преглътна сухо и продължи нататък.

Образът се появи веднага, толкова рязко очертан, сякаш снимката беше от същия ден. Млад мъж около трийсетте; висок, с крехко телосложение, с фини, изящни кости и отявлено аристократични черти. Светлокестенявата му коса беше подстригана добре, ала не твърде късо, а тъмнозелените му очи бяха добри, топли. Беше облечен просто, ала стилно в тъмночервено пау , а двете му китки бяха украсени с тънки тяо туо — гривни от злато и нефрит.

Ким присви очи — беше забелязал нещо странно. Сякаш главата и тялото на мъжа бяха части от две различни, съвсем отделни същества: главата беше твърде голяма, брадичката и чертите на лицето му — твърде силни за стройното, почти крехко тяло, което ги поддържаше. Ким намръщи чело, след това изговори името на баща си:

— Едмънд… Едмънд Уайът.

Снимката беше стара. Докато я гледаше, усети нещо като съжаление, че никога няма да се срещне с този човек, нито да се запознае с него, защото, както сочеше файлът, Едмънд Уайът беше мъртъв от осем години — осъден на смърт за убийството на министър на танга Лу Кан. Престъпление, за което по-късно без много шум бил оправдан.

Ким потрепери. Това ли беше причината за щедростта на Ли Юан? Да постави всичко на мястото му? Или един танг беше над подобни морални скрупули?

Наведе се напред — точно понечи да затвори файла и образът на Уайът изчезна. Известно време екранът остана празен, след това отново светна:

Даде команда за задържане — гласът едва излезе от гърлото му, сърцето му отново се разтуптя.

Седя така дълго, сгушен на стола, втренчен в заглавието, после почти шепнешком нареди на програмата да продължи.

Първо излезе генотипът — пъзелът на ДНК, която щеше да се съедини с тази на Едмънд Уайът, за да оформят неговата собствена. Гледаше как двойната спирала се очертава във въздуха. След това тя рязко изчезна и на мястото й не се появиха нови цифри, а компютърна графична симулация — триизмерен портрет на гола жена в цял ръст.

Ахна и поклати глава — не можеше да повярва на това, което виждаше. Това беше майка му. Макар че не я беше виждал почти от дванайсет години, веднага я позна. Но не такава, каквато я помнеше. Не, тази жена изобщо не беше онова мършаво, плоско като дъска създание с проскубани коси, което беше познавал.

Образът беше толкова абсурден, че му идеше да се засмее, но едно далеч по-силно чувство — горест — заглуши смеха.

Изстена и извърна глава — чувството за загуба беше толкова огромно, че за миг се уплаши да не се побърка.