Дейвид Уингроув - Бялата планина

Ким кимна, ала му се стори странно, че Левър прави всичко това публично, че е избрал точно този начин, за да представи нещата.

— Това тук — Левър млъкна и се усмихна широко, сякаш шегата беше изключително смешна, — това тук са първите безсмъртни, Ким. Най-първите.

Ким прехапа устни — мислеше, опитваше се да предугади какво ще поиска от него старият. Беше изненадан. Не си бе мислил, че някой се е приближил вече толкова много до това. Но ако беше така, какво означаваше то? Защо Левър искаше да го включи? Къде беше гънката, която трябваше да изглади?

— Безсмъртни — повтори старият и очите му светнаха. — Онова, за което човечеството винаги е мечтало. Да победи самата смърт.

По съседните маси се разнесе шепот, сякаш шумолене на тънки като хартия станиолени серпентини, разлюлени от вятъра. Зад гърба на Ким въртящите се спирални светлинни нишки пулсираха и трепкаха, бели сервитьори се рееха между нивата. Въздухът беше напоен с омайващи аромати. Всичко беше като насън, почти абсурдно.

— Честито — каза той. — Предполагам, че…

Млъкна, като продължаваше да гледа стареца в очите. Какво предполагаше? Че ще стане? Че Левър знае , че нарушава Едикта? Че това наистина е „отколешната мечта на човечеството“? Може би всичко това, но той каза нещо съвсем друго:

— Предполагам, че ще ми платите за помощта, ши Левър.

Синът рязко извърна глава и слисано погледна към Ким. Бащата се замисли, после се разсмя от сърце и седна.

— Ами че да, разбира се, трябва да ви се плати, ши Уард. Много-много добре. Ако ни помогнете.

Сервитьорите донесоха храна и вино. Известно време, докато нареждаха чиниите и чашите, никой не говореше. Щом свършиха, Ким си наля чаша вода от каната, пренебрегвайки виното. Отпи от течността с цвят на лед и отново погледна към стария Левър.

— Но защо е всичко това? Защо да обсъждаме темата тук, на публично място?

Левър отново се усмихна и взе да рови из ордьовъра си. Известно време дъвка, после остави вилицата си.

— Още не си свикнал с тукашните порядки, а? Всичко това… — той посочи с ножа. — Това е пазар. А тези — посочи приятелите си, — са мой продукт — усмихна се и посочи Ким с ножа.

— Ти, както ми съобщиха сериозни авторитети, идваш с репутация, нямаща равна на себе си. Забрави за връзките — в ъгълчето на окото му проблесна нещо. — Като се срещаме тук, сигнализирам за намерението си да работя с тебе. Най-добрите с най-добрия — боцна си една хапка, предъвка я и я преглътна. Синът му зад него гледаше, без да хапва нищо.

— Значи става въпрос за реклама?

— Един вид — обади се синът вместо бащата. — Това по никакъв начин не вреди на акциите ни. Добрата мълва е храна за здравата компания.

Старият Левър кимна.

— Точно така. Така е то, Ким. А и на собствената ти кариера нито на йота няма да й навреди да те видят свързан с „Им Вак“.

„Да — помисли си Ким, — освен ако Седмината не започнат да възразяват срещу онова, което правите, и не ви затворят.“ На глас каза:

— Знаете, че имам други планове.

Старият кимна.

— Всичко знам за тебе, Ким.

Прозвуча злокобно. Ким вдигна поглед от чинията, обзет от тревога, но това беше просто дежурна фраза. Не всичко — помисли си той.

— Става въпрос за… теоретична работа — продължи Левър.

— Както разбирам, точно в това си много добър. Синтез .

Ким наклони глава — беше му нервно, но не разбираше точно защо. Може би думите просто го бяха притеснили. Не искаше толкова бързо да го опознават .

— Разполагаме с лекарство, което върши работа. Стабилизатор. Нещо, което само по себе си предотвратява грешката-катастрофа , която е причината за остаряването на човека. Но не искаме да спираме дотук. Дълголетието не трябва да бъде само за младите, нали, Ким? — в смеха му се прокрадна лека нервност, която не убягна на никого от седящите на масата. Това явно притесни сина, личеше си, че се чувства неудобно. Ала за Ким беше най-важното нещо, което Левър бе казал досега. Знаеше кое го е подтикнало да се занимава с всичко това.

За себе си го искаш. А лекарството, с което разполагаш, не може да ти го даде. То не обръща процеса, само го задържа. Искаш пак да бъдеш млад. Искаш да живееш вечно. А точно сега не можеш да имаш и двете.

— А какви са условията ви?

Левър отново се разсмя, сякаш Ким изведнъж бе проговорил на неговия език.

— Условията ще обсъждаме по-късно. А засега просто се наслаждавай на прекрасната храна. Бодни си, Ким. Бодни си. Никога не си опитвал нещо подобно на тази риба, гарантирам ти.