Дейвид Уингроув - Бялата планина

Засега обаче Ли Юан щеше да го използва в различна роля. Като око, което да наднича в мрака в сърцата на враговете му. Като ухо, което да се вслушва в ритъма на мислите им. А после, когато свършеше с това, щеше да го пусне да лети на дълга каишка като млад сокол, да му даде илюзията за свобода, да го остави да разпери крила, като тайно го спира и насочва.

Някой леко почука на вратата.

— Влез.

— Викали сте ме, чие хсия .

Той вдигна пакета и го подаде на своя канцлер.

— Изпратете това веднага на ши Уард. Искам, когато тази вечер се върне, това да го очаква в стаята му.

— Разбира се, чие хсия . — Нан Хо се поколеба. — Това ли е всичко?

Както винаги бе прочел мислите на Ли Юан. Бе го разбрал без нужда от думи.

— Още нещо, Нан Хо. Ще отнесеш една бележка. Лично. На Фей Йен. За да й пожелая всичко най-хубаво.

Нан Хо наведе глава.

— Простете, чие хсия , но дали това е мъдро? Има хора, които биха решили, че подобна бележка означава…

Ли Юан го сряза:

— Нан Хо! Просто го направи. Мъдро или не, чувствам , че трябва да го направя. Така че те моля, отнеси й моето съобщение и й пожелай всичко най-хубаво. Няма да се сърдя за миналото, разбра ли ме? Ще бъда силен. А как мога да бъда силен, ако не гледам на миналото с ясен поглед.

Нан Хо се поклони — думите на господаря му го бяха впечатлили.

— Веднага тръгвам, чие хсия .

— Добре. А когато се върнеш, ми намери нов майстор на вътрешните покои. Човек, който ще ми служи също толкова добре, колкото ми служи и ти.

Нан Хо се усмихна.

— Разбира се, чие хсия . Дори имам някого наум.

Минаваше полунощ и в „Кухнята на Архимед“ беше претъпкано. Осветлението в клуба беше мижаво — също като на океанското дъно; въздухът тегнеше от екзотични миризми. Щом човек влезеше вътре и минеше под голямата арка, дълбокият тътен на примитивни звуци заглушаваше останалото като бавен, надвиващ другите звуци сърдечен ритъм, който отеква във всичко, което докосне.

Архитектурата на клуба беше ексцентрична, но това беше нарочно. Тук нищо не напомняше за хан . Обстановката изглеждаше старомодна — от последните години на Американската империя преди Големия срив.

„Кухнята“ се намираше в горния край на Града и гледаше към тъмнозелените, осеяни с острови води на залива Бъзард. През широките прозрачни прозорци на горните етажи в ясен ден се виждаше югозападният край на Мартас Вилард, далечен и зелен, неомърсен от никакви постройки. Малцина имаха склонност да се любуват на пейзажа. През повечето време великолепните панорамни прозорци бяха затъмнени. Арабески с ярки цветове се вихреха по слепите им повърхности.

Отвътре мястото приличаше на пещера. Ред след ред се издигаха амфитеатрално около централния кръг на рампата. Една-единствена широка рампа, надигаща се плавно към тъмните висини. Покрай това бавно извиващо се, покрито с елегантни килими „авеню“ бяха подредени маси. Живописни, внушителни маси в „имперски“ стил; върху дървената повърхност бяха изрязани старите символи на шейсет и деветте щата, бронзови орли с разперени криле бяха накацали по облегалките на столовете. Сервитьори в черно-златни костюми се рееха — буквално се рееха — покрай парапета и вземаха поръчки. Малките им реактивни двигатели раници, спомен за постиженията на технологичното минало, бяха нарушение на Едикта. Като пчели се грижеха за нуждите на претъпканите тераси, носеха, отнасяха, изплуваха от мрака над главите на шефовете си.

В центъра на всичко това се издигаше огромна лека скулптура — двойна спирална лента от злато, която се простира от пода до тавана. Това беше сложна двойна спирала, изработена до най-малките подробности, която струеше и пулсираше с тежкия басов ритъм — ту крехка, ту напрегната, призрачно тънка, а после широка, рязко очертана, сякаш материална. И това граничеше с незаконното — беше един вид предизвикателство към управляващите.

В „Кухнята“ не членуваха случайни хора. Пет, почти шест хиляди членове се тълпяха тук, когато вечерта беше добра — а тази беше добра, но броят на членовете беше пет пъти по толкова, а кандидат-членовете бяха двайсет пъти по толкова. Нещо по-важно, за членове се приемаха само представители на част от населението. Тук не се допускаха нито хан , нито онези, които работеха за хан . С това, както и в толкова други отношения, клубът нарушаваше правилата, спуснати от управата преди години, въпреки факта, че всички до един североамерикански представители бяха също и членове на „Кухнята“.