Дейвид Уингроув - Бялата планина

Това беше място за ексцесии. Тук се позволяваше много повече, отколкото навсякъде другаде. Ексцентричността беше нормата и навсякъде се виждаше голота или частична голота, при която почти нищо важно не беше скрито. Мъжете носеха на гениталиите си сребърни калъфи, от възбудените им от наркотик „копия“ стърчаха малки перки. Женската символика беше не по-малко неприкрита: много жени носеха натруфени пръстени от полиран метал около пола си, „космически порти“, подобни по форма на апаратурата за приземяване на космическите кораби. Това беше игра, но зад тази игривост се криеше символика.

Сред облечените — трябва да кажем, че те бяха болшинството — малцина демонстрираха желание да се отклонят от преобладаващия стил — стил, който може да бъде описан най-добре като техно-варварски: смес от космически костюми и древни ризници. Контрастът между изящните, понякога дори красиви аристократични лица и грубото, примитивно облекло беше много любопитен. Той като че ли носеше някакъв смисъл, илюстрираше някакво убягващо качество на самото общество. Беше почти признание.

Когато Ким пристигна на „портала“ и представи поканата си, беше почти два часа сутринта. Скромното му облекло, както и дребният му ръст издаваха, че е гост. Хората го зяпаха безсрамно, когато го поведоха през претъпкания тунел към централната част.

За да го отведат до масата му, го качиха на малко превозно средство — копие на четириколесен, задвижван от акумулатор джип, използван за първи път на луната преди двеста трийсет и осем години. Някъде по средата на спиралата той спря. Там имаше празна маса с пет места. Наблизо, над парапета от месинг и кристал, се рееха двама сервитьори.

Ким седна на парапета и се загледа надолу към дансинга — на повече от сто чи . Тук шумът не беше толкова оглушителен. Там долу обаче хората бяха наблъскани като сардели и се движеха бавно, чувствено, под влияние на стимуланта „добро настроение“. Малки облаци от светулки халюциногени се мотаеха между танцуващите и беззвучно проблясваха, щом се допираха до влажната топлина на гола плът.

Ким погледна нагоре. Домакините му бяха пристигнали. Бяха застанали от другата страна на масата — двама едри мъже с атлетично телосложение, облечени във всекидневни къси делови пау — сякаш за да го накарат да се чувства по-удобно.

По-възрастният се приближи да го поздрави.

— Радвам се, че дойде — усмихна се той широко. — Казвам се Чарлз Левър.

— Знам — просто отговори Ким и му се усмихна.

Старият Левър. Той оглавяваше най-голямата фармацевтична компания в Северна Америка, може би и в цяло Чун Куо. Другият, личният му асистент, беше синът му Майкъл. Ким стисна ръката на Левър, после погледна към сина му и забеляза колко си приличат.

Седнаха. Старият се наведе към него през масата.

— Имаш ли нещо против аз да поръчам, Ким? Знам специалитетите на това място.

Ким кимна, огледа се и забеляза кой седи на съседната маса на долния ред. Очите му щяха да изскочат от изненада. Обърна се и видя, че на съседната маса горе е същото.

Сега на всяка маса седеше по група аристократи. Преди ги нямаше там, но сигурно се бяха промъкнали на местата си, след като бяха пристигнали двамата Левър. В облеклото им нямаше нищо особено, ала веднага се набиваха на очи. Бяха плешиви. Тази липса на коса беше първото, което привличаше погледа, но после и друга подробност задържаше вниманието: кръстовидните белези — тънки линии като мрежа от жици в древна електрическа верига. Изпъкваха — сини върху белите им скалпове — като някакъв чуждоземен код.

Известно време Ким ги оглежда омагьосан — не беше сигурен какви са; след това погледна към стария Левър и забеляза, че той го наблюдава с лека усмивка на задоволство.

— Виждам, че си забелязал приятелите ми.

Левър стана и започна да обикаля от маса на маса, като ги представяше зрелищно. Ким наблюдаваше, откъснат от реалността — осъзнаваше само колко еднакви изглеждат, въпреки че чертите им бяха различни; как това единствено нещо изтриваше всякаква индивидуалност от лицата им и ги превръщаше в предмети .

— Това, което виждаш събрано тук, Ким, е първият етап на голям експеримент. Експеримент, в който бих искал да ми помогнеш — старият беше скръстил ръце на гърдите си, отпуснат, уверен в собствената си власт и знания, убеден, че Ким го слуша внимателно. — Това са първите хора, възползвали се от един пробив в научната програма на „Им Вак“. Бихме могли да ги наречем „пионери“. Пионери на един нов начин на живот.