Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Развалини ли?

— Да, там има един замък… или поне останки от замък. От другата страна на планината е, в подножието. Под него има стара система от тунели. Човека ги използваше, докато строяхме базата. Свърза се с тях.

— А… — в очите на Кар просветна разбиране. — Но защо сте отишли там?

— Защото Леман имаше някакво предчувствие. Мислеше, че Де Вор може да е там, в стария тунел.

— И там ли беше?

— Да.

Кар пак погледна към Чен. Беше точно както го каза. Но сега знаеха със сигурност: Де Вор се беше измъкнал — беше на свобода и можеше да пакости на света.

— Знаеш ли къде е сега?

Райд поклати глава.

— Ами защо си дошъл тогава? Какво искаш?

Райд се извърна.

— Ами… хвана ме страх. Там нещата започваха да стават отчайващи. Взеха да излизат извън контрол. Де Вор, Леман… тия не са хора, през чиито глави можеш да действаш.

— И все пак си дошъл тук. Защо?

— Защото ми писна. И защото мисля, че ако някой може да ме защити, то това сте вие.

— И защо така?

— Защото знам разни неща. Знам къде са другите бази.

Кар се дръпна назад смаян. Други бази…

— Но аз си мислех, че… — прехапа език и погледна Чен. Изненадата, изписана на лицето му, беше огледален образ на собствената му изненада. Бяха се натъкнали на базата в Ландек съвсем случайно, докато претърсваха Пустошта, обезпокоени от ритъма й на излъчване на топлина. Благославяха късмета си, но дори за миг не им беше хрумвало, че ще има и други. През цялото време предполагаха, че Де Вор работи в по-малък мащаб, че държи много по-стегнато организацията си.

Това променяше нещата. Променяше ги драматично.

Райд наблюдаваше Кар.

— Знам как са организирани нещата там, навън. Сам съм отговарял за няколко неща. Свързах наум всичко. Знам къде са им слабите места.

— И ще ни кажеш всичко в замяна на твоята безопасност?

Райд кимна.

— Да. И още десет милиона юана .

Кар се дръпна назад.

— Мога да наредя да те измъчват. Да изтръгна истината от тебе.

— Можеш. Но тогава Еберт ще разбере, нали? И това ще ти развали работата. Чух, че вече е започнал широкомащабно разследване на дейността ти.

Кар се наведе рязко напред. Лицето му се изкриви — изведнъж болката в рамото беше станала много силна.

— Откъде го знаеш?

Райд се усмихна — ефектът от думите му го забавляваше.

— Подочух. Човека говореше с Еберт. Като че ли новият генерал планира чистка в редовете си. А ти и твоят приятел Као Чен сте начело на списъка.

— Но десет милиона? Че откъде да ти намеря десет милиона юана ?

Райд сви рамене.

— Това си е твой проблем. Но докато не приемеш условията ми, нищо няма да ти кажа. И колкото по-дълго чакаш, толкова по-вероятно е Еберт да ти тегли балтията.

Чен наруши мълчанието:

— А каква би била ползата за вас, ши Райд?

Райд се обърна към Чен:

— Така, както схващам нещата, Као Чен, аз или ще съм мъртъв, или жив, здрав и много-много богат. Аз така разбирам избора. Точно такива рискове съм склонен да поема. Но вие? Ти имаш деца, Као Чен.

Чен пребледня, беше слисан, че Райд знае толкова много. Това предполагаше, че Де Вор има досие за всеки един от тях: досиета, без съмнение доставени от Еберт. Тази мисъл го стресна. Възможността Де Вор да заплашва Уан Ти и децата му караше кръвта му да изстива. Погледна към Кар.

— Грегор…

Кар кимна, после сурово погледна Райд.

— Ще намеря парите, ши Райд. Давам ви честната си дума. Още тази вечер ще ги получите. Но трябва да ми кажете каквото знаете. Сега. Докато все още мога да направя нещо. Иначе думата ми няма да струва и колкото дупката на умряла курва.

Райд се поколеба, след което кимна.

— Добре. Дайте ми подробна карта на Пустошта. Ще ви отбележа къде са базите. А после ще поговорим. Ще ви разкажа една история. За млад генерал и бивш майор и за срещата им в една стара ски база преди година.

Ли Юан седеше на стола си в един стар кабинет в Тонджиян, а пакетът беше на бюрото пред него. Огледа се и си припомни разни неща. Тук беше разбрал какво е да поемеш отговорност; да се занимаваш с държавните въпроси. Тук се беше потил чак до късно през нощта и бе разплитал заплетената нишка на събитията, за да намери решения на бащините си проблеми. А сега тези проблеми бяха негови. Погледна пакета и въздъхна.

Обърна се и се взря в големия комуникационен екран.

— Свържете ме с Ву Ши — нареди, без дори да погледне нагоре към камерата. — Кажете му, че трябва да обсъдим нещо спешно.